Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Хефест — поправи го Уил, — бог на огъня и ковачите.

Лио се надяваше да не е чул и това добре. Богът на огъня… след случилото се с майка му звучеше като жестока шега.

— Затова ли пусна горящ чук над главата ми? — попита Лио. — Това на хубаво ли е, или на лошо?

Уил се забави с отговора си.

— Той те призна почти веднага. Това обикновено е хубаво.

— Но този, пичът с дъгата, Буч… спомена някакво проклятие.

— О… ами… абе остави това. Виж, откакто предишният водач на хижа номер девет загина…

— Загинал е? Имаш предвид… в агония?

— Виж, хората от твоята хижа ще ти обяснят по-добре.

— Да бе, те къде са? Не трябва ли техният водач да ме развежда?

— Ами той… е възпрепятстван. Ще видиш защо. — Уил се забърза напред, преди Лио да може да го попита още нещо.

— Проклятия, смърт — промърмори си Лио, — става все по-хубаво!

Беше минал половината от поляната, когато забеляза старата си детегледачка. А тя не бе човек, който очакваше да види в лагер за герои.

Лио замръзна.

— Какво има? — попита го Уил.

Тия Калида — леля Калида. Така се бе нарекла сама, но Лио не я бе виждал от петгодишен. Просто си стоеше там, в сянката на голямата бяла хижа в края на ливадата, и го наблюдаваше. Носеше черни ленени дрехи като на вдовица и бе заметнала косата си с черен шал. Лицето й си беше съвсем същото като преди — сбръчкано, с пронизващи тъмни очи. Съсухрените й ръце приличаха на лапи. Изглеждаше престаряла, но не повече от предния път, когато Лио я бе видял.

— Онази старица — посочи Лио — какво прави там?

Уил проследи погледа му.

— Каква старица?

— Онази там! Облечената в черно. Колко старици виждаш наоколо?

Уил се намръщи.

— Лио, мисля, че си имал наистина тежък ден. Мъглата сигурно още ти върти номера. Защо не продължим направо към твоята хижа?

Лио понечи да възрази, но когато погледна отново към голямата бяла хижа, Тия Калида вече я нямаше. Бе сигурен, че е била там. Сякаш майка му я бе призовала от миналото.

Което не бе никак хубаво.

Някога Тия Калида се бе опитвала да го убие.

— Майтапя се бе, пич! — Лио извади няколко зъбци и лостчета от джобовете си и започна да майстори нещо с тях, за да успокои нервите си. Не можеше да остави лагерниците да мислят, че полудява. Все пак вече бе достатъчно луд.

— Да вървим към хижа номер девет! — каза той. — Искам да видя някое интересно проклятие.

Гледана отстрани, хижата на Хефест приличаше на гигантска каравана с лъскави метални стени и прозорци, покрити с железни капаци. Входът имаше врата като на банка — кръгла и дебела почти метър. Отваряше се с помощта на много зъбци и хидравлични бутала, които изпускаха пушек.

Лио подсвирна.

— Стиймпънк 5 5 Поджанр на научната фантастика, фентъзито и други литературни жанрове, набрал популярност през 80-те и 90-те години на двайсети век. Сюжетът обикновено се развива в свят, чийто технически прогрес съответства на този в Англия през Викторианската епоха, когато парната машина е в разцвета си. Често срещани са и футуристични машини и изобретения, каквито са си представяли хората от деветнайсети век. — Бел.ред. фенове, а?

Отвътре хижата изглеждаше пуста. До стените имаше залепени за стената метални хай-тек легла. Всяко бе с дигитален контролен пулт, мигащи светлинки, блестящи кристали и свързани зъбчати механизми. Лио допусна, че всеки лагерник си има код за собственото легло и вероятно зад него имаше ниша, а вероятно и капани за неканени гости. Поне Лио би направил така леглото си. Пожарникарски стълб се спускаше от втория етаж, макар отвън да не личеше, че хижата има такъв. Вити стълби се спускаха към нещо като мазе. По стените имаше всички видове инструменти, които Лио можеше да си представи, а също така и огромно количество ножове, мечове и други средства за масово унищожение. На огромна работна маса бяха струпани всякакви метални части — винтове, пирони, болтове, шайби, нитове и милион други части от всевъзможни машини. Лио изпита порив да натика всичко това в джобовете на якето си. Обожаваше такива неща.

Но за да ги прибере всичките, щяха да му трябват около стотина якета.

Когато се огледа наоколо, се почувства почти като в магазина на майка си. Е, оръжията не пасваха, но другите неща — металните отпадъци, инструментите, миризмата на машинно масло и двигатели…

Тя щеше да се влюби в това място.

Той прогони тази мисъл от главата си. Не обичаше болезнените спомени. Давай напред — това бе девизът му. Недей да мислиш за минали неща. Не се застоявай на едно място. Никъде. Никога.