Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Не я харесваш — забеляза Пайпър.

— Имаме си закачка с нея — призна Анабет. — Мислех, че е останала в миналото, но откакто Пърси изчезна… имах странен сън с нея.

— В който ти казват да ни вземеш — довърши Пайпър, — но ти си сметнала, че Пърси ще е там.

— По-добре да не говорим за това — каза Анабет. — В момента не мога да кажа нищо хубаво за Хера.

Пайпър погледна към вратите.

— Тогава кой идва тук?

— Никой. Хижата, както казах, е почетна, декоративна. Никой не влиза вътре.

— Някой е влязъл — Пайпър посочи един отпечатък от крак в прахта. Инстинктивно бутна вратите и те се отвориха с лекота.

Анабет отстъпи назад.

— Пайпър, не мисля, че трябва…

— Героите не правят ли опасни неща? — отговори Пайпър и влезе вътре.

Хижата на Хера не бе място, в което Пайпър би избрала да живее. Вътре бе студено като в хладилник, а кръг от бели колони ограждаше триметрова статуя на богинята в златна роба, седнала върху трон. Пайпър винаги си бе представяла гръцките статуи бели и с безжизнени очи, но тази бе толкова ярко оцветена, че почти приличаше на човек — като изключим това, че бе огромна. Пронизващите и очи сякаш следяха Пайпър.

В краката на богинята грееше огън, разпален в бронзов мангал. Пайпър се замисли върху това кой ли бди над него, щом като в хижата не живее никой. Върху рамото на Хера бе кацнал каменен ястреб, а в ръката си държеше жезъл, завършващ с лотосово цвете. Косата на богинята бе черна и сплетена на плитки. Лицето й бе усмихнато, очите й — студени и преценяващи. Изражението на Хера сякаш казваше: „Мама най-добре знае какво трябва да се направи. Не пречи, че иначе мама ще те накаже.“

В хижата нямаше нищо друго — нито легла, нито мебели. Нямаше баня или прозорци — нищо, от което жив човек би имал нужда. Макар да бе богиня на дома и семейството, Хера имаше хижа, която напомняше на Пайпър за гробница.

И не, това със сигурност не беше нейната майка. В това поне Пайпър бе сигурна. Не бе влязла в къщата, защото бе усетила някаква връзка. Напротив, чувството и за ужас тук стана по-силно. Сънят, в който бе получила онзи ужасен ултиматум, бе някак свързан с това място.

Тя замръзна. Не бяха сами. Зад статуята, на малък олтар, стоеше фигура, забулена в черен шал. Виждаха се само ръцете й с обърнати нагоре длани. Изгледаше така, сякаш реди заклинание или молитва.

Анабет ахна.

— Рейчъл!

Другото момиче се обърна. Тя свали шала си и под него се откриха къдрава червена коса и луничаво лице. Те никак не пасваха нито с черния шал, нито с тържествената атмосфера в хижата. Момичето изглеждаше на около седемнайсет и приличаше на най-нормална тийнейджърка със зелената си блуза и протрити дънки, надраскани с маркер. Въпреки студения под беше боса.

— Ей! — каза тя и изтича до Анабет. — Толкова съжалявам, но по-бързо от това нямаше как да дойда.

Говориха няколко минути за гаджето на Анабет — как е изчезнал, как от него няма ни вест, ни кост… Накрая Анабет се сети за Пайпър, която стоеше настрана и се чувстваше ужасно неудобно.

— Прощавай за грубостта — извини се Анабет. — Рейчъл, това е Пайпър, една от нечистокръвните, които спасихме днес. Пайпър, това е Рейчъл Елизабет Деър, нашият оракул.

— Приятелката от пещерата? — предположи Пайпър.

Рейчъл се ухили.

— Същата.

— Значи ти си оракул? — попита Пайпър. — И предсказваш бъдещето?

— По-скоро бъдещето ме използва за говорител от време на време — каза Рейчъл. — Аз изричам пророчества. Духът на оракула заема тялото ми и казва нещо важно, в което обаче няма никакъв смисъл. Но да, пророчествата предсказват бъдещето.

— Аха — кимна Пайпър, пристъпвайки от крак на крак, — това е яко.

Рейчъл се засмя.

— Не се безпокой. Всички го намират за леко зловещо. Дори аз. Обикновено обаче съм безобидна.

— Ти също ли си полубогиня?

— Не — отвърна Рейчъл, — нормална съм си.

— Но тогава какво… — Пайпър махна с ръка из стаята.

Усмивката на Рейчъл угасна. Тя погледна към Анабет, а след това отново се обърна към Пайпър.

— Имам предчувствие. Някакси тази хижа е свързана с изчезването на Пърси. Научила съм се да се доверявам на предчувствията си, особено след последния месец, в който боговете замлъкнаха.

— Боговете са замлъкнали? — попита Пайпър.

Рейчъл се намръщи на Анабет.

— Не си ли й казала?

— Тъкмо се канех — извини се Анабет. — Пайпър, последния месец… Е, първо да обясня, че боговете принципно не говорят много с децата си, но обикновено получаваме съобщения от тях. А някои от нас дори посещават Олимп. Аз например изкарах цял срок на Емпайър Стейт Билдинг.