Рик Риърдън - Изчезналият герой

Избърса една сълза от бузата си.

— Доведе ме тук, за да не видят каква съм ревла, нали?

Анабет сви рамене.

— Предположих, че ще ти бъде трудно да го приемеш. Знам какво е да изгубиш гаджето си.

— Още не мога да повярвам… знам, че между нас имаше нещо. Но вече го няма. Той дори не ме познава. И ако наистина се е появил днес, защо? И как? Как се е озовал при нас, защо не помни нищо?

— Все хубави въпроси — каза Анабет. — Да се надяваме, че Хирон може да отговори на тях. Но засега трябва да те настаним. Готова ли си да се върнеш надолу?

Пайпър погледна към безумните хижи в долината. Новият й дом, в който имаше семейство, което може би можеше да я разбере.

Но скоро щяха да станат поредните хора, които е разочаровала. Поредното място, откъдето са я изритали.

„Ще ги предадеш на нас — бе я предупредил гласът. — Или ще изгубиш всичко.“

Не й оставяха никакъв избор.

— Да — излъга тя, — готова съм.

На централната поляна група лагерници играеха баскетбол. Бяха невероятно точни — нищо не отскачаше от коша. Всички отбелязваха по три точки.

— Хижата на Аполон — обясни Анабет. — Обичат да се перчат колко са велики и точни било с лък, било с баскетболна топка.

Минаха покрай едно огнище, където двама души се биеха с мечове.

— Но остриетата са истински — забеляза Пайпър. — Това не е ли опасно?

— Това е идеята — отговори Анабет, след което добави: — Извинявай. Шегата не беше удачна. Ето това там е моята хижа. Номер шест.

Тя кимна към една сива сграда, над чиято врата имаше изобразена сова. През отворената врата Пайпър видя лавици, отрупани с книги, оръжейни и дъска за чертежи, каквато имаха в училище. Две момичета чертаеха карта, която приличаше на бойна диаграма.

— Като стана дума за остриета — сети се нещо Анабет, — ела сега тук.

Анабет поведе Пайпър към един метален навес от другата страна на хижата. Изглеждаше като направен за градинарски пособия, но щом Анабет го отключи, стана ясно, че пособията вътре са по-различни, освен ако човек не възнамеряваше да воюва с доматите си. Под навеса имаше оръжия — всякакви оръжия. От мечове и копия до тояги като тази на тренер Хедж.

— Всеки герой има нужда от оръжие — каза Анабет. — Най-хубавите са изковани от Хефест, но и нашите си ги бива. Освен това важна за Атина е стратегията — на кой какво оръжие му пасва. Я да видим…

Пайпър не бе в настроение да пазарува оръжия, но разбра, че Анабет се опитва да бъде мила с нея.

Дъщерята на Атина й подаде един огромен меч, който Пайпър едвам вдигна.

— Не — казаха и двете едновременно.

Анабет навлезе малко по-навътре в хангара и след малко се появи с коренно различно оръжие.

— Пушка помпа? — невярващо попита Пайпър.

— Мосберг 500. — Анабет провери предпазителя, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света. — Но не се безпокой. Не може да нарани човек. Настроен е да стреля божествен бронз, така че убива само чудовища.

— Хм — отвърна Пайпър, — някак си не мисля, че ми отива.

— Ами… да — съгласи се Анабет. — Доста е селско.

Тя остави помпата настрана и започна да рови сред купчина арбалети, когато нещо в ъгъла на заслона привлече вниманието на Пайпър.

— Хей, какво е това? — попита тя. — Нож?

Анабет го взе и издуха прахта от ножницата му. Изглеждаше, сякаш не е виждал бял свят от векове.

— Не знам, Пайпър — каза тя леко несигурно. — Не мисля, че би ти харесал наистина. Мечовете са по-хубави.

— Ти обаче използваш нож — посочи Пайпър колана на Анабет.

— Да, но… — Анабет сви рамене. — Е, хубаво. Виж го, щом толкова искаш.

Ножницата бе от изхабена черна кожа, обкована с бронз. Не беше нещо лъскаво. Полираната дървена дръжка пасна идеално в ръката на Пайпър. Когато го изтегли, видя, че ножът има дълго четирийсет и пет сантиметра острие от бронз, което блестеше така, сякаш е било излъскано предния ден. Краищата му бяха остри като бръснач. Отражението й, появило се на острието, я изненада. Изглеждаше по-голяма, по-сериозна и не толкова уплашена, колкото се чувстваше.

— Отива ти — призна Анабет. — Този вид ножове се казват паразоний . Те са основно с церемониални функции и са се носели от високопоставени офицери в гръцката армия. Показват, че си влиятелен и богат човек. Добри са обаче и в битка.

— Хубав е — каза Пайпър. — Защо каза, че не бих го харесала?

Анабет въздъхна.

— Този нож има дълга история. Повечето хора се страхуват от него. Първата му притежателка е… Нещата не се наредили много добре за нея. Казвала се Елена.