Рик Риърдън - Изчезналият герой

Пайпър се опита да си представи тренера Хедж като стрък гневни теменуги. Това я накара да се почувства още по-зле.

Тя погледна към хижите надолу и усети, че я обхваща неприятно чувство. Хедж се бе опитал да я отведе до това място, за да е в безопасност. Една от хижите долу бе посветена на майка й и там живееха нейните братя и сестри.

Които щеше да предаде.

„Прави каквото ти се казва — бе казал гласът. — Иначе те чака много болка.“

Тя прибра длани под ръцете си, опитвайки се да спре треперенето им.

— Всичко ще е наред — опита се да я успокои Анабет, — тук ще намериш приятели. Всички сме минали през какво ли не. Знаем какво чувстваш.

Малко ме съмнява — помисли си Пайпър.

— Изритаха ме от пет различни училища за последните пет години — призна тя. — Татко вече не знае какво да прави. Къде да ме дене.

— Само пет? — Анабет не я дразнеше, бе искрена. — Пайпър, всички ние правим бели. Аз избягах от къщи на седем.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Повечето от нас биват считани за неспособни да внимават или за страдащи от дислексия, или…

— Лио има някакъв синдром… — сети се Пайпър.

— Да, хиперактивност. Това е, защото е създаден за приключения. Импулсивен, неспокоен — всички сме такива. Не сме като обикновените деца. Само да знаеш какви глупости правеше Пърси… — лицето и потъмня. — Мисълта ми беше, че на полубоговете им се носи лоша слава. Разкажи ти какво си правила.

Обикновено, когато някой зададеше този въпрос на Пайпър, тя или започваше да се бие, или сменяше въпроса, или се опитваше да разсее събеседника си. Но сега по някаква причина каза истината.

— Крада — каза тя. — Всъщност не точно крада, но…

— Семейството ти бедно ли е?

Пайпър се засмя, но смехът й бе пълен с горчивина.

— Не. Изобщо. Не знам защо го правя. Може би за внимание. Татко никога няма време за мен, освен ако не забъркам някаква неприятност.

Анабет кимна.

— Мога да те разбера. Но ти каза, че не крадеш в действителност. Какво имаш предвид?

— Ами… не знам дали ще ми повярваш. Полицията, учителите, дори хората, от които крада… те са смутени и отричат истината. А тя е, че никога не съм крала нищо. Просто придумвам хората. Те ми дават всичко, за което ги помоля. Дори да е чисто ново беемве. Просто помолих продавача и той каза: „Хубаво, вземи го“. После е разбрал какво е направил и извикал полицията.

Пайпър млъкна. Бе свикнала хората да я наричат лъжкиня, но когато погледна към Анабет, видя как другото момиче просто кимва.

— Това е интересно. Ако баща ти беше бог, щях да предположа, че си дъщеря на Хермес — бога на крадците. Той може да бъде доста убедителен. Но понеже баща ти е смъртен…

— Такъв си е — потвърди Пайпър.

Анабет поклати глава озадачена.

— В такъв случай нямам представа. Ако имаме късмет, майка ти ще те признае довечера.

Пайпър почти си пожела това да не се случи. Ако майка и е богиня, дали нямаше да знае за съня й? Дали нямаше да разбере какво искат от Пайпър? Пайпър се замисли дали боговете на Олимп наказват с гръм непослушните си деца, или ги затварят в Подземния свят, задето са зли.

Анабет я изучаваше. Пайпър разбра, че ще трябва да внимава какво говори пред нея. Анабет бе видимо много умна. Ако някой можеше да разкрие тайната на Пайпър…

— Хайде — каза Анабет най-накрая, — има още нещо, което трябва да проверя.

Те се покатериха още малко нагоре, докато не стигнаха една пещера на края на хълма. По земята се търкаляха захабени мечове и кости. На входа грееха факли, а той самият бе покрит с кадифено покривало, на което бяха изобразени змии. Приличаше на сцена за някакво зловещо куклено представление.

— Какво има тук? — попита Пайпър.

Анабет надникна вътре, сетне въздъхна и отново спусна покривалото.

— В момента нищо. Но мястото е на една приятелка. Чакам я от няколко дена, но засега я няма.

— Приятелката ти живее в пещера?

Анабет се усмихна слабо.

— Семейството й има луксозно имение в Куинс и тя скоро ще завърши училище в Кънектикът. Но когато е в лагера — да, живее в пещерата. Тя е нашият оракул, вижда бъдещето. Надявах се да ми помогне…

— Да откриеш Пърси? — предположи Пайпър.

Цялата жизненост на Анабет се изпари, сякаш вече нямаше сили да се прави на гид. Тя седна на една скала и на лицето й се изписа такава болка, че Пайпър се почувства като натрапница.

Насили се да погледне встрани. Очите й се плъзнаха надолу по хребета, където на фона на небето се открояваше един бор. Нещо на долния му клон проблясваше. Приличаше на златисто килимче за баня.