Рик Риърдън - Изчезналият герой

Когато нещата се успокоиха, вече бе на друго място. От лявата й страна се бе ширнал студен сив океан. Точно под нея имаше зелена долина, наподобяваща остров на пролетта. От трите й страни се издигаха заснежени хълмове, а в северния край на долината имаше вода. Пайпър видя издигащи се сгради, които наподобяваха древногръцки храмове, огромно синьо имение, игрища, езеро и стена за катерене, която в момента гореше. Но преди да разбере какво точно вижда, колелата на колесницата се откачиха и тя падна като камък от небето.

Анабет и Буч се опитваха да удържат нещата под контрол, а пегасите — да запазят посоката на летене. Те обаче изглеждаха уморени от направения скок и тежестта на пълната колесница им дойде в повече.

— Езерото! — извика Анабет. — Насочи я към езерото!

В този миг Пайпър си спомни нещо, което баща й беше казал някога.

Че да удариш вода отвисоко е като да се удариш в цимент.

Малко след този светъл спомен последва…

БУМ.

Най-ужасен беше студът. Бе потънала под водата, но беше толкова объркана, че не знаеше накъде е горе и накъде — долу. Помисли си, че удавянето ще е невероятно глупава смърт, но тогава в зеленикавата мътилка пред нея се появиха лица — момичета с дълги черни коси и блестящи жълти очи. Те й се усмихнаха, хванаха я за раменете и я издигнаха нагоре.

Изкараха я на брега трепереща и отворила уста за глътка въздух. Буч стоеше наблизо, нагазил в езерото, и махаше повредените хамути от пегасите. Самите животни за щастие изглеждаха добре, но постоянно плющяха с криле и пръскаха вода навсякъде. Джейсън, Лио и Анабет вече бяха на брега, обкръжени от други деца, които им носеха завивки и ги засипваха с въпроси. Някой хвана Пайпър за ръката и й помогна да се изправи. Явно често се случваше някой да падне в езерото, понеже група лагерници дойдоха с големи бронзови сушилни и насочиха към Пайпър потоци горещ въздух. За около две секунди дрехите и вече бяха изсъхнали.

Наоколо имаше поне двайсет лагерници — най-малките на около девет години, а най-големите — готови за университета, на около осемнайсет. Всички те имаха оранжеви ризи като Анабет. Пайпър погледна към водата и видя странните момичета да стоят под повърхността. Косите им се носеха по течението. Те махнаха за довиждане и се скриха в дълбините. Секунда по-късно останките от колесницата бяха изхвърлени от езерото и се приземиха с мокро хрущене на брега.

— Анабет! — извика един човек с лък и колчан на гърба си, докато си пробиваше път през тълпата. — Казах, че може да вземеш назаем колесницата, не да я унищожиш!

— Съжалявам, Уил — въздъхна Анабет, — ще я поправя. Обещавам.

Уил се намръщи при вида на потрошената колесница. После погледна Джейсън, Лио и Пайпър.

— Тези ли трябваше да вземете? Доста по-големи са от тринайсетгодишни. Защо не са ги признали още?

— Признали? — повтори Лио.

Преди Анабет да успее да обясни какво е това, Уил попита:

— Някакви следи от Пърси?

— Не — с горчивина призна Анабет.

Лагерниците се разшумяха. Пайпър нямаше представа кой е този Пърси, но явно изчезването му беше голям проблем.

Тогава напред пристъпи още едно момиче — високо, с азиатски черти и тъмна накъдрена коса, с много бижута и отличен грим. Дори дънките и оранжевата тениска и стояха впечатляващо. Погледът й подмина Лио, а после се спря на Джейсън, сякаш той бе някой, достоен за вниманието й. Щом видя Пайпър, момичето сбърчи нос, все едно бе забелязала престоял седмица сандвич, измъкнат от контейнер за боклук.

Пайпър веднага разбра какво е това момиче. В училище „Уилдърнес“, а и във всички останали глупашки училища, в които баща и я бе натиквал, такива ги имаше много. Пайпър веднага разбра, че двете ще станат врагове.

— Е — каза въпросното момиче, — дано си струват неприятностите.

Лио изсумтя.

— Това беше мило. Ние да не сме новите ти домашни любимци?

— Наистина — съгласи се Джейсън, — не може ли първо да получим отговори поне на някои от въпросите си, преди да отсъждате дали си струваме, или не? Например какво е това място, защо сме тук, колко време ще трябва да останем?

Пайпър искаше да зададе същите въпроси, но бе прекалено нервна за това. Дали си струват неприятностите? Само ако знаеха за съня и… нямаха си и представа…

— Джейсън — каза Анабет, — обещавам, че ще отговорим на въпросите ти. Дрю — тя се намръщи на напудреното момиче, — всички полубогове заслужават да бъдат спасени. Но признавам, че пътуването не постигна това, на което се надявах.