Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Добре де. Мисълта ми беше, че ти се държа като някой… който ги е виждал и преди. Кой си ти?

В отговор той можа само да поклати глава.

— Това се опитвам да ви кажа. Нямам представа.

Бурята отмина. Другите деца от училището „Уилдърнес“ гледаха през стъклените врати, обзети от ужас. Охранителите на музея се мъчеха да се справят с ключалките, но засега усилията им бяха напразни.

— Тренер Хедж каза, че пази трима души — спомни си Джейсън. — Според мен имаше предвид нас тримата.

— А онова нещо, в което се превърна Дилън… — Пайпър потрепери. — Не мога да повярвам, че то ме сваляше! Как ни нарече това създание… герои? Полубогове?

Лио легна по гръб и се загледа в небето. Изглежда, нямаше намерение да се изправя.

— Не знам за героичното — отговори той, — ама не се чувствам особено божествен. А вие?

Внезапно проехтя отвратителен звук като от чупещи се сухи клони и пукнатините по пътеката започнаха да се разширяват.

— Трябва да се махнем оттук! — каза Джейсън — може би ако…

— А — прекъсна го Лио, — моля те, погледни натам и ми кажи, че онези неща не са летящи коне.

Първоначално Джейсън се уплаши, че Лио наистина здравата си е цапардосал главата. След това обаче видя как от изток се спуска тъмна сянка. Бе твърде бавна, за да е самолет, но прекалено бърза, за да е птица. Когато тя приближи, Джейсън успя да различи двойка крилати животни с по четири копита. Изглеждаха досущ като коне, като изключим, че всяко от тях имаше криле с размах шест метра. Освен това те дърпаха ярко оцветена кутия с две колела.

Колесница.

— Подкрепления! — каза той. — Хедж ме предупреди, че идва спасителен екип.

— Спасителен екип? — Лио се изправи с мъка на колене. — Това не звучи добре.

— И ако ни спасяват, къде смятат да ни отведат? — попита Пайпър.

Джейсън видя как колесницата се приземява в далечния край на пътеката. Летящите коне свиха криле и пристъпиха нервно по стъклото, сякаш усещаха, че скоро ще се счупи. В колесницата стояха двама тийнейджъри — високо русо момиче, може би малко по-голямо от Джейсън, и едър тип с бръсната глава и лице, направено сякаш от тухли. И двамата носеха дънки и оранжеви ризи, а на гърбовете им бяха окачени щитове. Момичето скочи от колесницата, преди тя да е спряла напълно. Изтегли нож и приближи групата на Джейсън, докато якият тип отпускаше поводите на конете.

— Къде е той? — рязко попита момичето. Сивите й очи бяха гневни и малко страшни.

— Кой? — не разбра Джейсън.

Тя се намръщи, сякаш отговорът му бе крайно неудовлетворителен. Сетне се обърна към Лио и Пайпър.

— А Глийсън? Къде ви е защитникът Глийсън Хедж?

Първото име на треньора бе Глийсън? Джейсън щеше да се разсмее, ако сутринта не бе преминала по толкова странен и зловещ начин. Глийсън Хедж, футболен треньор, човек козел, защитник на полубоговете.

Да бе. Сигурно.

Лио прочисти гърлото си.

— Отвлякоха го… хора тайфуни.

— Венти — обясни Джейсън, — духове на бурята.

Русото момиче повдигна вежди.

— Имаш предвид анемой тюелай ? Така се казва на старогръцки. Кой си ти и какво се случи?

Джейсън даде всичко от себе си, за да обясни ситуацията, макар да срещаше с усилие сивия плашещ поглед на момичето. Бе разказал половината от историята си, когато типът от колесницата също дойде. Той стоеше и ги гледаше, кръстосал ръце пред себе си. На бицепсите му имаше татуировка на дъга, която изглеждаше леко неадекватно.

Когато Джейсън завърши разказа си, русото момиче изглеждаше недоволно.

— Не може да бъде! Тя ми каза, че той ще е тук! Каза ми, че ако дойда тук, ще открия отговора на въпросите си.

— Анабет — изръмжа плешивият, — я виж! — и посочи краката на Джейсън.

Джейсън не се бе замислял над това, но левият му крак, чиято маратонка бе събута от светкавицата, бе още бос. Чувстваше го добре, макар да приличаше на парче въглен.

— Човекът с една обувка — продължи плешивият. — Ето ти го отговора.

— Не, Буч! — настоя момичето. — Не може да бъде. Измамиха ме.

Сетне погледна към небето така, сякаш то е виновно за нещо.

— Какво искате от мен? — извика тя. — Какво сте му направили?

В този момент пътеката потрепери, а конете нервно изцвилиха.

— Анабет — каза плешивият тип, който се казваше Буч, — трябва да се махаме. Нека откараме тези тримата в лагера и там да мислим кое, как и защо. Преди духовете на бурята да са се върнали.

Тя остана смръщена за момент.

— Хубаво — след това погледна Джейсън злобно. — После ще се разберем.