Рик Риърдън: Изчезналият герой

Дилън и Пайпър избутаха още едно дете навътре, преди да изпуснат вратите. Те се затвориха и залостиха изхода от пътеката, отрязвайки пътя им.

Пайпър задърпа дръжките. Децата отвътре удряха по стъклото, но вратите изглеждаха заключени.

— Дилън, помогни ми! — извика Пайпър.

Но Дилън само стоеше ухилен като идиот. Фланелата му се вееше от вятъра, а той изглеждаше така, сякаш внезапно е започнал да се наслаждава на бурята.

— Съжалявам, Пайпър — каза той, — но бях дотук с помощта.

Той завъртя китката си и Пайпър полетя назад, удари се във вратата и рухна на пътеката.

— Пайпър! — Джейсън понечи да хукне към нея, но Хедж му попречи.

— Тренер! — извика Джейсън. — Пусни ме!

— Джейсън, Лио, останете зад мен — нареди обаче треньорът. — Тази битка е моя. Трябваше да позная, че това е нашето чудовище.

— Какво? — не разбра Лио. Полетял във въздуха лист със задачи го удари в лицето, но той бързо го махна оттам. — Какво чудовище?

Шапката на треньора изхвърча и разкри две издутини в кестенявата му коса, напомнящи на цицините на герой от анимационно филмче, ударен по главата. Хедж надигна бейзболната си бухалка — но тя вече не приличаше на себе си. Някакси се бе превърнала в подобна на клон тояга, по която все още растяха листа и клонки.

Дилън му отвърна с ненормалната си усмивка.

— О, хайде де, тренер! Остави хлапето да се пробва срещу мен! В крайна сметка, ти си твърде стар за такива неща. Нали затова те пенсионираха в това глупаво училище? Бях в отбора ти целия сезон и ти дори не се усети. Губиш обонянието си, старче!

Треньорът нададе гневен звук, подобен на блеене.

— Това беше, бухтичке. Сега ще ти счупя главата.

— Смяташ, че можеш да защитиш трима нечистокръвни едновременно? — изсмя се Дилън. — Късмет с това, дядка.

Дилън посочи с пръст Лио и около момчето се образува малко торнадо. Лио полетя от пътеката, сякаш някой го изхвърли от нея. Някакси успя да се извърти във въздуха и се удари в стената на каньона. Той се хлъзна надолу, мъчейки се отчаяно да се захване за нещо. Най-накрая сграбчи една малка издатина на петнайсетина метра под пътеката и увисна на върха на пръстите си.

— Помощ! — извика той. — Някой да хвърли въже! Ластик за бънджи! Каквото и да е!

Хедж изруга и подаде на Джейсън бухалката си.

— Не зная кой си и какъв си, но се надявам да те бива. Отвлечи вниманието на онова нещо — той посочи Дилън с палец, — докато спася Лио.

— Да го спасиш? — повтори Джейсън. — Как? Ще полетиш?

— Не. Ще се спусна до него. — Хедж свали обувките си и Джейсън едва не получи инфаркт. Треньорът нямаше ходила. Вместо това имаше копита — кози копита! Което означаваше, че издутините на главата му не са цицини.

Джейсън осъзна, че са рогца.

— Но ти си фавн — възкликна той.

— Сатир! — възмутено каза Хедж. — Фавните са римляни. Но ще говорим за това после.

Хедж прескочи оградата и се приземи с копита върху стената на каньона. Сетне се спусна надолу с невероятна ловкост, като стъпваше върху издатини не по-големи от пощенска марка и ловко избягваше вихрите, които го нападаха, докато приближаваше Лио.

— Но това е толкова трогателно! — Дилън се обърна към Джейсън. — Дойде и твоят ред, дечко.

Джейсън хвърли бухалката по него. Имайки предвид вятъра, не очакваше това да свърши работа, но тя полетя право към врага му и дори леко накриви траектория, когато онзи се опита да я избегне. Удари го по главата толкова силно, че Дилън падна на колене.

В този момент Пайпър, която съвсем не бе толкова замаяна, колкото изглеждаше, хвана бухалката. Преди да може да я използва обаче, Дилън се изправи. От челото му течеше кръв.

Златна кръв.

— Добър опит, хлапе — погледна той към Джейсън, — но това няма да те спаси.

Пътеката потръпна и по стъклото се появиха пукнатини. Вътре в музея децата спряха да тропат по вратите и отстъпиха назад ужасени.

Тялото на Дилън се разпадна в облак дим, сякаш молекулите му се разделиха. Лицето му остана същото, ослепителната усмивка — също, но тялото му вече представляваше тъмна мъгла, а очите му блестяха като искри. Бе се превърнал в жив буреносен облак.

Ако ангелите можеха да бъдат зли — помисли си Джейсън, — щяха да изглеждат точно така .

— Ти си вентус — каза Джейсън, макар да нямаше представа откъде знае думата, — дух на бурята.

Смехът на Дилън прозвуча като торнадо, минаващо през покрив.

— Радвам се, че те изчаках, геройче. Знаех за Лио и Пайпър от седмици и можех да ги убия по всяко време. Но господарката предвиди, че идва и трети юнак — някой специален. Наградата за смъртта ти ще бъде наистина голяма!