Рик Риърдън: Изчезналият герой

Каньонът бе по-голям и по-широк, отколкото можеше да се види на снимка. Бяха толкова високо, че под краката им се рееха птици. На сто и петдесет метра надолу, на дъното на каньона, се виеше река. Докато разглеждаха музея, навън се бяха събрали буреносни облаци, които хвърляха сенки по скалите и им придаваха вид на разгневени лица. Докъдето стигаше погледът, се виждаха сиви и червени клисури, сякаш някой луд бог бе нарязал пустинята с гигантски нож.

Джейсън усети остра болка зад очите си. Луд бог… откъде ли му бе дошла тази мисъл? Чувстваше, че наближава нещо важно, нещо, което трябва да знае. Усети също, че е в опасност.

— Добре ли си? — попита Лио. — Да не вземеш да повърнеш от ръба? Питам, защото си забравих камерата.

Джейсън се хвана за перилата. Беше изпотен и трепереше, но това нямаше нищо общо с височината. Премигна и болката зад очите му позаглъхна.

— Добре съм — успя да каже, — просто имам… главоболие.

Започна да гърми. Задуха студен вятър, който едва не го повали.

— Уф, става опасно — хвърли бърз поглед към облаците Лио. — Бурята е точно над нас, а небето наоколо е съвсем ясно. Не е ли странно?

Джейсън погледна нагоре и видя, че Лио е прав. Точно над пътеката се бяха скупчили тъмни облаци, но небето наоколо бе съвършено ясно. Джейсън усети, че отново го обзема лошо предчувствие.

— Хайде, бухти! — извика тренер Хедж. Той се намръщи, като видя бурята, сякаш тя притесняваше и него. — Ще трябва да съкратим обиколката, тъй че почвайте работа. И не забравяйте — искам от вас цели изречения!

Облаците прогърмяха и Джейсън получи нов пристъп на главоболие. Без да знае какво прави, той бръкна в джоба на дънките си и извади монета — златна монета, — голяма колкото тази от петдесет цента, но по-плътна и неравна. От едната и страна беше изсечена бойна секира. От другата беше лицето на някакъв човек с венец на главата. Имаше и надпис — нещо като IVLIVS.

— Човек, това да не е злато? — попита Лио. — И ти го криеш от мен!?

Джейсън прибра монетата, все още чудейки се защо изобщо я е извадил и защо има чувството, че тя скоро ще му потрябва.

— Няма значение — каза той, — просто някаква монета.

Лио сви рамене. Може би умът му шаваше постоянно подобно на ръцете.

— Хайде — каза той, — предизвиквам те да се изплюеш от ръба!

Не се стараха много по задачите. Първо, Джейсън бе прекалено разсеян от бурята и собствените си противоречиви чувства. Второ, нямаше никаква идея как да напише „три вида утаечни скали“ или да изброи „два вида ерозия“.

А Лио не му помагаше изобщо. Беше твърде зает да строи миниатюрен хеликоптер от четчици за прецизно почистване.

— Я виж! — Той пусна вертолета. Джейсън очакваше той да падне, но перките му всъщност се завъртяха. Хеликоптерчето измина половината път до другата страна на каньона, преди да изгуби инерция и да полети надолу към пропастта.

— Как го направи? — попита Джейсън.

Лио сви рамене.

— С гумени връзки щеше да стане по-добре.

— Ние с теб сериозно ли сме приятели? — повдигна вежди Джейсън.

— Доколкото знам, да.

— Сигурен ли си? Кога се запознахме? За какво си говорихме?

— Ние… — Лио се намръщи. — Не помня точно. Но аз съм хиперактивен, мой човек. Не може да очакваш да помня такива неща.

— Добре, но аз не те помня изобщо. Не помня никого тук. Ами ако…

— Ти си прав и всички останали грешат? — попита Лио. — Смяташ, че просто си се появил тук тази сутрин и всички останали имаме фалшиви спомени за теб?

Един малък глас в главата на Джейсън каза: Точно това мисля .

Но звучеше налудничаво. Всички тук приемаха присъствието му като нещо нормално. Всички се държаха така, сякаш той е част от класа.

Всички освен треньора.

— Я вземи листа със задачите! — Джейсън подаде на Лио хартията. — Връщам се след минута.

Преди Лио да може да възрази, Джейсън тръгна по пътеката.

Училищната група имаше къде да се разположи. Или бе прекалено рано за туристите, или странното време ги бе уплашило. Така или иначе, децата от училище „Уилдърнес“ се бяха разпръснали по пътеката. Повечето се шегуваха или просто си говореха. Няколко момчета пускаха дребни монети от ръба. Пайпър се опитваше да реши задачите си, а Дилън я сваляше, поставил ръка на рамото й и усмихващ се ослепително. Тя отново и отново го отблъскваше и когато видя Джейсън, погледна към него умолително, сякаш искаше да каже: „Разкарай го тоя, моля те“.

Джейсън й направи знак да почака малко. Той приближи Хедж, който се бе подпрял на бейзболната си бухалка и гледаше буреносните облаци.