Рик Риърдън: Изчезналият герой

Момчето имаше коса с подстрижка като на Супермен, силен тен и толкова бели зъби, че единственото, което му липсваше, бе предупредителна табела: НЕ ГЛЕДАЙТЕ В ЗЪБИТЕ. МОЖЕ ДА ПРИЧИНИ ВРЕМЕННА ИЛИ ПОСТОЯННА СЛЕПОТА!

Носеше фланелка на „Далас Каубойс“, джинси и ботуши „Уестърн“ и се усмихваше така, сякаш бе дар божи за всички момичета по света.

Джейсън мигновено го намрази.

— Махай се, Дилън — сопна се Пайпър, — не желая да работя с теб.

— Е, недей така. Днес е щастливият ти ден, миличка! — Дилън я хвана за ръката и я задърпа към входа на музея. Пайпър погледна безпомощно през рамо, сякаш се чудеше дали да не викне полиция.

Лио се изправи и се отърси от прахта.

— Мразя го тоя тип — сетне подаде на Джейсън ръка, все едно го канеше на среща. — Аз съм Дилън и съм толкова готин, че искам да се свалям сам, но понеже не знам как, ще изляза с теб. Такава си късметлийка!

— Лио — каза Джейсън, — ти си странен.

— Често ми го казваш — ухили се Лио, — но ако наистина си ме забравил, ще мога отново да ти разкажа всичките си стари вицове. Хайде!

Джейсън осъзна, че ако това наистина е най-добрият му приятел, животът му трябва да е много объркан. Въпреки това последва Лио в музея.

Минаха през сградата, като се спираха тук и там, за да може тренер Хедж да им изнася лекции по мегафона, който ту го правеше да звучи като ситски лорд, ту вмъкваше в думите му фрази от типа на „Прасето каза «грух».“

Лио постоянно бърникаше из джобовете на своето войнишко яке и вадеше оттам болтове, гайки и тръби, които сглобяваше, сякаш ръцете му имаха постоянна нужда да са заети с нещо.

Джейсън бе твърде объркан, за да гледа експозицията, посветена на Големия каньон и племето хуалапай, което бе собственик на музея.

Някои от момичетата поглеждаха често към Пайпър и Дилън и се подхилкваха. Джейсън се сети, че това трябва да са популярните момичета на класа. Носеха еднакви дънки, розови блузки и грим, чието количество бе достатъчно и за нощта на Хелоуин.

Едно от тях извика:

— Хей, Пайпър, твоето племе ли държи музея? Ще ни потанцуваш ли за дъжд?

Другите момичета се разхилиха. Дори така нареченият партньор на Пайпър, Дилън, едвам скри усмивката си. Ръкавите на якето, с което бе облечена Пайпър, скриваха ръцете и, но Джейсън имаше чувството, че е свила юмруци.

— Баща ми е чероки — каза тя, — а не хуалапай. Разбира се, трябва да имаш малко мозък, за да схванеш разликата, Изабел.

Изабел се ококори в престорена изненада и заради многото грим подозрително заприлича на бухал.

— О, извинявай! Майка ти ли е била в това племе? Ах, забравих! Та ти не си я виждала никога.

Пайпър тръгна към нея, но преди да се стигне до бой, треньорът кресна:

— Я по-кротко там! Дръжте се прилично или ви почвам с бухалката!

Групата продължи към следващото изложение, но момичетата продължиха да коментират Пайпър.

— Дали е хубаво да се върнеш в резервата? — попита една със сладникав глас.

— Баща и сигурно е твърде пиян, за да работи — намеси се друга с престорено съчувствие. — Затова е станала клептоманка.

Пайпър не им обърна внимание, но на Джейсън му идеше да им шибне по един шамар. Може да не помнеше коя е Пайпър или дори кой е той самият, но знаеше, че мрази злобни хлапетии.

Лио го хвана за ръката.

— Споко. Пайпър не обича да водим нейните битки. Освен това, ако тези момичета знаеха кой е баща й в действителност, щяха да й се кланят и да пискат: „Не сме достойни, не сме достойни!“.

— Защо? Кой е баща й?

Лио се засмя невярващо.

— Без майтап? Наистина не помниш бащата на гаджето си…

— Виж, ще ми се да го помнех, но не помня дори нея.

Лио подсвирна.

— Както и да е. Ще трябва да поговорим, щом се върнем в пансиона.

Стигнаха края на изложението, където големи стъклени врати отвеждаха към тераса.

— Хубаво, бухти — провикна се Хедж, — предстои ви да видите Големия каньон. Опитайте да не го чупите. Пътеката издържа тежестта на седемдесет пътнически самолета, така че вие, перца, трябва да сте в безопасност. Постарайте се да не се блъскате от ръба — не ми се попълват бумаги!

Треньорът отвори вратите и те пристъпиха навън. Пред тях се ширна Големия каньон, огромен и величествен. Над ръба се простираше стъклена пътека, оформена като подкова. Тя беше прозрачна и човек можеше да гледа през нея.

— Човек — каза Лио, — това е уникално.

Джейсън не можеше да не се съгласи. Въпреки амнезията и чувството, че не тук му е мястото, нямаше как да не се впечатли.