Рик Риърдън - Изчезналият герой

Джейсън се спусна към нея, но Дилън кресна:

— И този ми върши работа!

Той хвана Лио за ръката и започна да се издига, влачейки изпадналото в несвяст момче със себе си. Тайфунът се завихри още повече и ги издигна във въздуха — сякаш ги дърпаше огромна прахосмукачка!

— Помощ! — извика Пайпър. — Някой да помогне!

Сетне се хлъзна и падна с писък.

— Джейсън, върви! — извика Хедж. — Спаси я!

Треньорът се спусна към духа и изтръгна Лио от хватката му с помощта на някаква козя версия на кунгфу. Лио падна на пода, вече в безопасност, но тогава Дилън сграбчи треньора за ръцете. Хедж се опита да го удари с глава, след което го ритна и му каза, че е бухтичка. В това време и двамата се издигаха във въздуха.

Все по-бързо и по-бързо.

Тренер Хедж извика за последно:

— Спаси я! С тоя съм се оправил вече! — след което сатирът и духът на бурята изчезнаха в облаците.

Да я спася — каза си Джейсън. — Но как ?

Инстинктите му обаче отново надделяха. Той хукна към перилата и ги прескочи, мятайки се в пропастта. В главата му проблесна мисълта, че сигурно е луд.

Джейсън не се страхуваше от височината. Боеше се да не стане на пихтия, когато се удари на дъното на каньона, на сто и петдесет метра под мястото, където се намираше. Прецени, че няма да постигне нищо друго, освен да умре заедно с Пайпър, но въпреки това сви ръце и се гмурна надолу към нея. Стените на каньона профучаха покрай него като на забързан кадър. Чувстваше лицето си, все едно се бели.

Само след миг стигна Пайпър, която бясно махаше с ръце. Той я хвана през талията и притвори очи в очакване на смъртта. Пайпър изпищя. Вятърът свиреше в ушите му. Зачуди се какво ли е да умреш. Каза си, че сигурно не е приятно. Пожела си да има начин, който да им попречи да стигнат дъното.

Внезапно вятърът спря да свисти. Писъкът на Пайпър премина в ахване. Джейсън реши, че двамата сигурно са умрели, макар да не бе усетил никакъв удар.

— Дж-дж-ейсън? — заекна Пайпър.

Той отвори очи. Вече не падаха. Летяха във въздуха, на около трийсетина метра над реката.

Прегърна Пайпър силно, а тя се намести така, че да може да направи същото. Носовете им почти се допряха. Сърцето й туптеше толкова силно, че Джейсън го усещаше през дрехите.

Дъхът и ухаеше на канела.

— Как успя да… — попита тя.

— Не зная — каза той. — Мисля, че щях да помня, ако можех да летя…

Но сетне се замисли: Не помня дори кой съм .

Представи си как политат нагоре. Пайпър изпищя, когато се изкачиха с няколко метра нагоре. Всъщност не летяха, даде си сметка Джейсън. Усещаше натиск под краката си, сякаш бе стъпил върху струята на гейзер.

— Въздухът поддържа тежестта ни — каза той.

— Ами нека тогава да ни поддържа малко по-сериозно! Да се махаме оттук!

Джейсън погледна надолу. Най-лесно бе полека да кацне на дъното на каньона. След това погледна нагоре. Дъждът бе спрял, а облаците вече не бяха така мрачни, макар все още да боботеха и проблясваха. Нямаше гаранции, че духовете са си отишли. Нямаше представа какво е станало с треньора. А и бе оставил Лио горе сам и почти зашеметен.

— Трябва да им помогнем — каза Пайпър, сякаш прочела мислите му. — Можеш ли да…

— Ами, нека видим — отвърна Джейсън и даде мисловна команда: Нагоре . Полетяха към небето мигновено.

При други обстоятелства възможността да се плъзгаш по вятъра щеше да му се види яка, но сега бе прекалено шокиран за това. Затичаха се към Лио веднага щом стъпиха на пътеката.

Пайпър обърна по гръб падналото момче. Лио простена. Войнишкото му яке бе подгизнало от дъжда, а къдравата му коса се бе позлатила от прахта на чудовищата.

Но поне беше жив.

— Тъпа… грозна… коза — промърмори той.

— Къде отиде той? — попита Пайпър.

Лио посочи с пръст право нагоре.

— Така и не се върна. Моля, кажете ми, че не ми е спасявал живота.

— Два пъти — отговори Джейсън.

Лио простена още по-силно.

— Но какво стана? Човекът тайфун, златният меч… Ударих си главата. Това е, нали? Кажете ми, че халюцинирам!

Джейсън беше забравил за меча. Той отиде до мястото, където лежеше оръжието, и го вдигна. Острието бе добре балансирано. Обхванат от внезапен порив, той го завъртя. По средата на салтото си мечът отново се превърна в монета и се приземи на дланта му.

— Мдаа — каза Лио, — халюцинирам, това е всичко.

Пайпър потръпна в подгизналите си от дъжда дрехи.

— Джейсън, онези същества…

— Венти — отвърна той, — духове на бурята.