Рик Риърдън - Изчезналият герой

На Пайпър и отне известно време, за да възприеме какво й се казва.

— Елена… чакай, чакай. Онази Елена? От Троя.

Анабет кимна.

Внезапно Пайпър се почувства така, все едно има нужда от хирургически ръкавици, за да държи ножа в ръце.

— И вие сте го захвърлили тук просто така? Като лозарски ножици?

— Около нас е пълно със старогръцки оръжия — отговори Анабет. — Това тук не е музей. Оръжия като него… са направени, за да се използват. Те са нашето наследство като герои и полубогове. Този нож е бил сватбеният подарък на Менелай, първия съпруг на Елена. Той го нарекъл Катоптрис.

— Което означава?

— Огледало — отговори Анабет. — Може би защото Елена го използвала само за това. Не мисля, че е виждал битка.

Пайпър отново погледна острието. За момент й показа собственото й изражение, но после това се промени. Видя пламъци и гротескно лице, издялано сякаш от кремък. Чу ужасния смях от съня си. Видя баща си във вериги, вързан на кол пред димяща клада.

Изтърва ножа.

— Пайпър? — сепна се Анабет и се обърна към децата на Аполон на игрището. — Бързо! Трябва ми лекарска помощ!

— Не… всичко е наред — успя да каже Пайпър.

— Сигурна ли си?

— Да. Просто… — тя се опита да се съвземе. Вдигна кинжала с треперещи пръсти — дойде ми много. Толкова неща се случиха днес. Но пък… бих искала да задържа кинжала, ако може.

Анабет се поколеба. Сетне махна на децата на Аполон.

— Хубаво. Щом си сигурна. Но да знаеш, че наистина пребледня много. Помислих, че си получила удар.

— Добре съм — опита се да я успокои Пайпър, макар сърцето й още да туптеше бясно, — има ли… телефон в лагера? Мога ли да се обадя на татко?

Сивите очи на Анабет бяха почти толкова плашещи, колкото и острието на кинжала. Сякаш пресмяташе хиляди възможности, докато се опитваше да разгадае какво има в главата на Пайпър.

— Не е разрешено да ползваме телефони — каза тя. — Ако герой използва мобилен телефон, все едно изпраща сигнал, с който разкрива местонахождението си на чудовищата. Но… аз имам един — тя го извади от джоба си. — Малко не е по правилата, но може да си остане нашата малка тайна…

Пайпър го взе с благодарност, като се опитваше да успокои треперенето на ръцете си. Тя се отдръпна от Анабет и се обърна с гръб към нея.

Сетне набра номера на баща си, макар да знаеше какво ще последва. Гласова поща. От три дни се опитваше да се свърже с него, веднага след съня. В училището „Уилдърнес“ се разрешаваше само по едно обаждане на ден. Беше звъняла всяка вечер, но напразно.

С нежелание набра другия номер. Личната секретарка на баща й отговори веднага.

— Офисът на господин Маклийн.

— Джейн — скръцна със зъби Пайпър, — къде е татко?

Джейн остана притихнала за миг, вероятно чудейки се дали не може просто да затвори.

— Пайпър, смятах, че не ти е разрешено да звъниш от училище.

— Може би не съм на училище — каза Пайпър, — може да съм избягала да живея с горските същества.

— Хм — Джейн не звучеше особено притеснена, — ще му предам, че си го търсила.

— Къде е той?

— Излязъл е.

— И ти не знаеш, нали? — Пайпър снижи гласа си, надявайки се, че Анабет е възпитана и не подслушва. — Кога ще се обадиш в полицията, Джейн? Може да е в беда.

— Пайпър, нямам желание да превръщаме всичко това във вестникарски цирк. Сигурна съм, че е добре. Знаеш, че от време на време хуква нанякъде, но винаги се връща.

— Значи е вярно. Ти не знаеш…

— Трябва да тръгвам, Пайпър — сопна се Джейн. — Приятно училище!

Връзката прекъсна. Пайпър изруга. Сетне се върна при Анабет и й върна телефона.

— Лош късмет, а? — попита Анабет.

Пайпър не отговори. Опасяваше се, че ще се разплаче отново.

Анабет погледна към дисплея на телефона и се поколеба.

— Фамилията ти е Маклийн, така ли? Просто питам, не че е моя работа. Но ми звучи познато отнякъде.

— Ами то е често срещано име.

— Предполагам. С какво се занимава баща ти?

— Магистър по художествени изкуства — каза автоматично Пайпър. — Занимава се с традиционното изкуство на индианците чероки.

Това бе стандартният й отговор. Не бе точно лъжа, просто не разкриваше цялата истина. Когато чуеха нещо подобно, повечето хора си представяха, че баща й продава сувенири край пътя на някой резерват. Седящи бикчета, гердани от раковини, плочици на вождове — подобни неща.

— О, интересно. — Анабет не изглеждаше много убедена в тази история, но прибра телефона. — Ти добре ли си сега? Искаш ли да продължим разходката?