Рик Риърдън - Изчезналият герой

Не… не беше.

Беше руно.

Добре де — помисли си Пайпър. — Нормално. Лагерът е гръцки. Имат си копие на Златното руно .

Тогава забеляза основата на дървото. Първоначално си помисли, че то е увито от масивни червени кабели. Но после видя, че кабелите всъщност представляват люспи на огромно влечуго с ноктести лапи и змиевидна глава, от която грееха жълти очи. От ноздрите му излизаше пушек.

— О… — заекна тя, — но… онова там… това е дракон. А над него е… Златното руно.

Анабет кимна, но бе очевидно, че не я слуша. Тя потърка лицето си и си пое дълбоко въздух.

— Извинявай. Малко съм уморена.

— Изглеждаш, сякаш ще рухнеш — отговори Пайпър. — Откога търсиш гаджето си?

— Три дена, шест часа и дванайсет минути.

— И нямаш представа какво може да му се е случило?

Анабет поклати нещастно глава.

— Бяхме толкова щастливи, когато зимната ваканция започна. Срещнахме се в лагера във вторник и пресметнахме, че ще бъдем заедно цели три седмици. Тогава, след вечеря… той ме целуна за лека нощ, върна се в хижата си и на сутринта просто го нямаше. Претърсихме целия лагер. Обадихме се на майка му. Опитахме всичко, за да го намерим. Напразно. Него просто го няма. Изчезнал е.

Пайпър се замисли. Преди три дена… същата нощ, в която бе сънувала онзи кошмар.

— Откога сте заедно?

— От август — каза Анабет, — осемнайсети август.

— Точно тогава срещнах Джейсън — каза Пайпър, — но с него ходим едва от няколко седмици.

Анабет направи гримаса.

— Пайпър… относно това… може би трябва да седнеш.

Пайпър знаеше, че нищо хубаво няма да последва. Усети, че в гърдите й се надигаше паника, сякаш дробовете и бяха запушени с вода.

— Виж, знам какво каза Джейсън — че просто се е появил в училището ни днес. Но това не е вярно. Познавам го от четири месеца.

— Пайпър — каза тъжно Анабет, — това е мъглата.

— Мъглата?

— Мъглата. Тя е воал, отделящ света на смъртните от този на магията. Умовете на обикновените хора не могат да възприемат, че съществуват богове и чудовища, затова мъглата изкривява реалността. Прави нещата такива, че смъртните да могат да ги възприемат. Така очите им просто не виждат тази долина или поглеждат към дракона и го възприемат като купчина кабели.

Пайпър преглътна.

— Но… ти сама каза, че аз не съм смъртна. Аз съм наполовина богиня.

— Да, но и полубоговете могат да бъдат заблудени. Виждала съм го много пъти. Чудовищата се вмъкват в някое училище, представят се за хора и всички си мислят, че помнят въпросния човек. Вярват, че винаги си е бил там. Мъглата може да променя спомените, дори да създава фалшиви такива…

— Но Джейсън не е чудовище! — възрази Пайпър — той е човек или полубог или… наричай го както искаш. Спомените ми са истински. Толкова истински. Та нали запалихме гащите на тренер Хедж. Та нали заедно гледахме падаща звезда от покрива на училището и накрая успях да накарам глупчото да ме целуне…

Усети, че бърбори пълни глупости и разказва на Анабет за целия си семестър в училището „Уилдърнес“. Бе харесала Джейсън още в първата седмица, в която се бяха срещнали. Той се бе държал толкова мило с нея, бе толкова търпелив, дори издържаше Лио и неговите глупави шеги. Приемаше я каквато е. Не я съдеше заради миналото й. Бяха прекарали часове наред заедно, гледайки към звездите, хванати за ръце.

Всичко това не можеше да бъде лъжа.

Анабет сви устни.

— Пайпър, спомените ти са много по-ясни, отколкото при повечето хора. Признавам го. Не знам защо е така. Но щом го познаваш толкова добре…

— Познавам го!

— Тогава можеш ли да ми кажеш откъде е той?

Пайпър се почувства, все едно са я зашлевили.

— Трябва да ми е казал, но…

— Виждала ли си татуировката му преди днешния ден? Говорил ли ти е за родителите си, приятелите си, предишното си училище?

— Аз… не знам, но…

— Пайпър, как се казва той? Как му е фамилията?

Умът й блокира. Не знаеше. Не знаеше името на Джейсън. Как бе възможно това?

Разплака се. Почувства се като пълна глупачка. Седна на камъка до Анабет и просто избухна в сълзи. Това бе прекалено. Нима трябваше да й вземат всичко хубаво от проклетия, нещастен животец?

„Да — злорадо й напомни гласът от съня й. — Освен ако не правиш точно това, което ти се казва, когато ти се казва.“

— Хей — опита се да я успокои Анабет, — ще оправим нещата. Сега Джейсън е тук истински. Кой знае? Може пък нещата да се подредят за вас.

Едва ли — помисли си Пайпър. Не и ако сънят и бе казал истината. Но не можеше да разкаже на никого за това.