Рик Риърдън - Изчезналият герой

Вълците започнаха да ръмжат в тъмното.

С крайчеца на окото си Пайпър видя как Лио оставя чука и вади нещо друго от колана си — стъклена бутилка, пълна с някаква течност.

Тя напрегна мозъка си, за да си спомни името на вълчия цар. Знаеше, че го е чувала и преди, но не можеше да се сети за подробности.

Ликаон погледна меча на Джейсън. Той помръдна насам-натам, сякаш търсеше пролука в защитата му. Но острието на Джейсън се движеше с него.

— Върви си — нареди му Джейсън, — за теб няма храна тук.

— Освен ако не искаш тофубургери — обади се Лио.

Ликаон оголи зъби. Очевидно не обичаше тофу.

— Ако можех да избирам — каза Ликаон със съжаление, — щях да убия теб пръв, сине на Юпитер. Твоят баща ме направи такъв, какъвто съм сега. Бях велик смъртен цар в Аркадия, имах петдесет прекрасни сина, а Зевс ги изби всичките с ужасните си мълнии.

— Ха — обади се тренер Хедж, — но си имаше причина!

Джейсън погледна през рамо:

— Тренер, познаваш ли този шут?

— Аз го знам — намеси се Пайпър. Беше изровила мита от паметта си — кратка и отвратителна история, на която се смееха с баща си. Но сега не й беше смешно.

— Ликаон поканил Зевс на вечеря — заразказва тя, — но не бил сигурен дали гостът е наистина Зевс. За да провери силите му, той опитал да го нагости с човешка плът. Зевс се разгневил…

— И изби синовете ми! — зави Ликаон. Вълците зад него също започнаха да вият.

— А него превърнал във вълк — довърши Пайпър. — Наричат върколаците ликантропи. Кръстени са на него.

— Вълчият цар — обобщи тренер Хедж, — един смрадлив безсмъртен боклук.

Ликаон изръмжа.

— Ще те разкъсам на парчета, фавне!

— Козе ли ти се е прияло, приятел? Ела и се пробвай тогава.

— Достатъчно — намеси се Джейсън. — Ликаон, ти каза, че искаш да ме убиеш пръв, но…

— Но си запазен, римлянино. След като тази кокошка — той посочи с ноктите си към Пайпър — не успя да те убие, трябва да те отведем жив до Вълчия дом. Една позната ме помоли да те остава на нея, за да те убие лично.

— Коя е тя? — попита Джейсън.

— Голяма твоя фенка — изкикоти се вълчият цар. — Голямо впечатление си й направил. Така или иначе, тя ще се погрижи за теб скоро и аз нямам възражения по въпроса. Ако кръвта ти бъде пролята във Вълчия дом, това добре ще маркира територията ми. Лупа сериозно ще се замисли, преди да нападне глутницата ми.

Сърцето на Пайпър заби бясно в гърдите и. Не разбираше всичко от думите на Ликаон, но само една жена можеше да иска смъртта на Джейсън — вещицата Медея. Някакси бе оцеляла след експлозията.

Пайпър се изправи на крака. Пред погледа й отново затанцуваха тъмни петна. Пещерата сякаш се завъртя.

— Махни се веднага — каза Пайпър, — преди да те унищожим.

Опита се да вложи сила в думите си, но бе прекалено слаба. Треперейки под завивките си, бледа, потна и едвам държаща ножа, едва ли изглеждаше много заплашително.

Очите на Ликаон блеснаха подигравателно.

— Добър опит, миличка. Оценявам го. Може би ще те даря с бърза смърт. Опасявам се обаче, че само синът на Юпитер ни трябва жив. Останалите ще хапнем за вечеря.

В този миг Пайпър разбра, че ще умре. Но поне щеше да го стори на крака, застанала до любимия си.

Джейсън направи крачка напред.

— Няма да убиеш никого, вълчи царю. Не и преди да минеш през мен.

Ликаон зави и разпери нокти. Джейсън замахна към него, но златният му меч мина през вълчия цар, сякаш той не беше там.

Вълчият цар се изсмя.

— Злато, бронз или стомана — нито един от тези метали няма да ти помогне срещу върколаците ми, сине на Юпитер.

— Сребро! — извика Пайпър. — Върколаците са уязвими само от сребро!

— Но ние нямаме нищо сребърно! — отвърна Джейсън.

Вълците изскочиха на светлината на огъня. Хедж се втурна към тях с весело „Опа!“. Но Лио го изпревари. Той хвърли стъкленицата към земята. Тя се пръсна на парчета и изпръска вълците. Във въздуха се разнесе миризма на бензин. Лио изстреля струя пламък към локвата гориво и огньовете изригнаха. Вълците заскимтяха и отстъпиха. Няколко от тях пламнаха и трябваше да изтичат навън, за да се отъркалят в снега.

Дори Ликаон изглеждаше притеснен пред стената от пламъци, която разделяше вълците му от героите.

— Стига де — оплака се тренер Хедж, — не мога да го ударя, като е толкова далеч.

Всеки път, когато някой вълк приближеше, Лио изстрелваше нова струя пламък. Всеки нов опит обаче го изтощаваше още малко и още малко, а бензинът вече догаряше.

— Не мога да призовавам повече газ! — предупреди Лио, после се изчерви и добави: — Имам предвид от горящия тип… на колана му трябва малко време да презареди. Ти имаш ли нещо полезно, мой човек?