Рик Риърдън - Изчезналият герой

Хедж отхапа още малко от бургера и хартията.

— Кронос построи нов палат там миналото лято. Огромно, гадно място. Трябваше да е офис на новото царство. Но там не се водиха битки. Кронос нападна Манхатън, за да завладее Олимп. Доколкото си спомням, остави някакви други титани в палата си, но след като го победиха, мястото се срина от само себе си.

— Не — заяви Джейсън.

Всички го погледнаха.

— Как така „не“? — попита Лио.

— Не стана така. Аз… — той се напрегна и погледна към изхода на пещерата. — Чухте ли това?

Заслушаха се. Нищо.

Тогава Пайпър го чу.

Вълчи вой раздираше нощта.

— Вълци — каза Пайпър. — Май приближават.

Джейсън се изправи и призова меча си. Лио и тренер Хедж също се вдигнаха на крака. Пайпър се опита да последва примера им, но пред очите й затанцуваха тъмни петна.

— Стой си — каза Джейсън, — ние ще те защитим.

Тя скръцна със зъби. Мразеше да се чувства безпомощна. Не искаше някой да я защитава. Първо глупавия глезен. После тъпата хипотермия. Искаше да е на крака, стиснала кинжал в ръка.

После видя как на входа на пещерата пламъците се отразяват в две червени, блестящи в тъмното, очи.

Добре де — помисли си. — Може би не е толкова лошо да те защитават .

Още вълци се появиха на светлината на огъня — огромни черни зверове, по-големи от догове, чиято козина бе полепнала с лед и сняг. Зъбите им блестяха злокобно, а в червените им очи блещукаше мрачен интелект. Водачът на глутницата бе огромен почти колкото кон, а муцуната му беше окървавена, сякаш наскоро бе убивал.

Пайпър извади кинжала от ножницата.

Тогава Джейсън пристъпи напред и каза нещо на латински.

Пайпър не смяташе, че един мъртъв език ще има голям ефект върху диви зверове, но водачът изкриви устни, а козината по гръбнака му настръхна. Друг от вълците понечи да пристъпи напред, но водачът щракна с челюсти в ухото му. След това вълците отстъпиха назад в мрака.

— Леле, трябва и аз да науча латински! — Чукът на Лио потрепери в ръката му. — Какво му каза, Джейсън?

Хедж изруга.

— Каквото и да е, не е било достатъчно. Гледайте!

Вълците се връщаха, но водачът им не бе сред тях. Чакаха. Бяха поне дузина и оформяха груб полукръг отвъд светлината на огъня, блокирайки изхода на пещерата.

— Ето моя план — надигна тоягата си треньорът. — Ще ги избия всичките, а вие ще избягате.

— Тренер, те ще те разкъсат на парчета — каза Пайпър.

— Няма начин. Прекалено съм добър.

Тогава Пайпър видя силуета на мъж, който приближаваше през бурята, крачейки сред глутницата.

— Не се разпръсквайте — предупреди ги Джейсън, — те уважават глутницата. И, Хедж, без глупости. Няма да оставим нито теб, нито когото и да било.

Пайпър усети буца в гърлото си. Тя бе слабото звено в „глутницата“. Беше сигурна, че вълците надушват страха й. Все едно носеше надпис „безплатен обяд“ на челото си.

Хищниците се разделиха и мъжът пристъпи на светлината на пламъците. Имаше мазна рошава коса с пепеляв цвят, а върху нея стоеше корона, направена сякаш от кости на пръсти. Дрехите му бяха от козина на различни животни — вълк, заек, миеща мечка, елен и още няколко, които Пайпър не можа да разпознае. Кожата изглеждаше необработена, а от нея се носеше воня, която говореше, че не е наскоро одрана. Мъжът бе строен и мускулест като бегач на дълги разстояния. Но най-плашещо бе лицето му. Бледата му кожа бе опъната върху черепа, а зъбите му бяха заострени като на диво животно. Очите му блестяха като тези на вълците и се спряха върху Джейсън. В погледа на мъжа блестеше дива омраза.

— Ессе — каза той — filli Romani .

— Ей, върколак, говори на английски — извика му Хедж.

Мъжът изръмжа.

— Кажи на своя фавн да си държи езика зад зъбите, римлянино. Или ще изям него пръв.

Пайпър си спомни, че „фавн“ е римската дума за сатир. Това не беше много полезна информация. Виж, ако се сетеше къде в гръцките митове се споменава как можеш да победиш върколак…

Върколакът погледна групата им. Ноздрите му потръпнаха.

— Значи е вярно — отбеляза той. — Дете на Афродита, син на Хефест, фавн и римлянин, при това син на господаря Юпитер. Всички заедно и никой не напада другия. Колко интересно.

— Ти знаеш за нас? — попита Джейсън. — Откъде?

Мъжът изръмжа. Или се разсмя. Или отправи предизвикателство.

— О, ние обикаляхме запада, геройче, с надеждата да те намерим първи. Царят на гигантите ще ме възнагради пребогато, когато се надигне. Аз съм Ликаон, вълчият цар. А глутницата ми е гладна.