Рик Риърдън - Изчезналият герой

Нямаше нужда да я убеждава. Виещият пред пещерата вятър я плашеше, а и тя не можеше да спре да трепери.

— Ще трябва да те затоплим. — Джейсън седна до нея и разпери ръце малко непохватно. — Ами, би ли имала нещо против да…

— Не, естествено — опита се да прозвучи равнодушно.

Той я прегърна с две ръце. Застанаха по-близо до огъня. Тренер Хедж продължаваше да дъвче тоягата си и да плюе трески от нея в огъня.

Лио извади малко продукти за готвене и започна да пържи в тиган кюфтета за бургери.

— Абе, хора, докато сте си така гушнати, искам да ви кажа нещо. По пътя за Омаха сънувах странен сън. Беше труден за разбиране, понеже сигналът прекъсваше и превключваше на „Колелото на късмета“…

— Колелото на късмета? — Пайпър предположи, че Лио отново се шегува, но когато той вдигна поглед от бургерите си, видя, че изражението му е напълно сериозно.

— Та — продължи той, — работата е там, че татко Хефест се свърза с мен.

Лио им разказа за съня си. На светлината от пламъците и с виещия вятър отвън, историята стана дори по-зловеща. Пайпър си представи как прекъсващият глас на бога предупреждава за гигантите, рожби на Тартара, и за това, че Лио ще изгуби част от приятелите си по пътя.

Опита се да се съсредоточи върху хубавите неща — ръцете на Джейсън около нея, топлината, която бавно обхващаше цялото й тяло… но бе ужасена.

— Не разбирам. Ако героите и боговете трябва да са обединени, за да победят гигантите, защо боговете мълчат. Ако се нуждаят от нас…

— Ха! — намеси се тренер Хедж. — Боговете мразят да имат нужда от хората. Предпочитат да е обратното. Нещата трябва да се прецакат още много, за да си признае Зевс, че не е трябвало да затваря Олимп.

— Тренер — каза Пайпър, — този коментар беше почти интелигентен.

Хедж изпуфтя.

— Какво? Та аз съм си интелигентен! И не съм изненадан, че вие, бухтички, не сте чували за войната с гигантите. Боговете не обичат да си спомнят за нея. Кофти реклама е за тях да признаят, че са имали нужда от смъртни, за да оцелеят. Та това е унизително!

— Има и друго обаче — намеси се Джейсън, — когато сънувах Хера в затвора, тя каза, че Зевс е необичайно параноичен. Хера призна, че е отишла до руините, понеже е чула как някой й нашепва нещо в главата. Какво ще правим, ако този някой манипулира боговете както Медея — нас?

Пайпър потрепери. И на нея й бе хрумнало нещо подобно — че някаква сила, която не могат да видят, манипулира нещата зад кулисите и помага на гигантите. Може би същата, която информираше Енкелад за ходовете им и бе свалила дракона им от небето над Детройт.

Може би това бе дамата от прах, която Лио бе сънувал, или някой друг неин слуга.

Лио остави хлебчетата за бургерите да се запекат.

— Да, Хефест спомена нещо подобно — Зевс се държал по-странно от обичайното. Мен обаче ме притесни това, което не каза. Няколко пъти спомена полубоговете и това, че имали много деца. Не зная. Държеше се така, сякаш обединението на най-великите герои е невъзможно. Хера се опитва да го осъществи, но това е глупаво. Има и някаква голяма тайна, която Хефест едва не се изпусна да ми каже.

Джейсън се стегна. Пайпър усети напрежението в ръцете му.

— Хирон спомена нещо подобно в лагера — припомни си той, — спомена някаква свещена клетва, за която не можел да говори. Тренер, ти знаеш ли нещо по въпроса?

— Не, аз съм сатир. Нас ни спестяват интересните подробности. Особено когато става дума за някой стар… — той се спря.

— Стар като теб? — попита Пайпър. — Но ти не си особено стар, нали?

— На сто и шест — промърмори треньорът.

Лио се задави.

— Моля?

— Внимавай да не си подпалиш гащите, Валдес. Това прави само петдесет и три човешки години. Спечелих си обаче врагове сред Съвета на старейшините. Бил съм защитник прекалено дълго. Ставал съм непредвидим. Прекалено агресивен. Представяте ли си?

— Ужас! — Пайпър се опита да не поглежда към приятелите си. — Това е невероятно.

Треньорът се намръщи.

— Да, а когато най-сетне стана хубава война с титаните, сложиха ли ме на предните линии? Не! Пратиха ме накрая на света. На канадската граница. Представяте ли си? А след войната ме пратиха в онова училище. Сякаш съм твърде дърт, за да помогна. Тия тъпаци от съвета с техните треви и гори…

— Мислех, че сатирите обичат природата? — обади се плахо Пайпър.

— Естествено, аз също — потвърди Хедж, — а в природата големите неща изяждат малките. И когато си, как да кажа… вертикално неуравновесен като мен, се поддържаш в добра форма, носиш си дълъг прът и не се даваш на никого. Това е природата! — Хедж отново изсумтя. — А те — цветя. Между другото, Валдес, надявам се, че имаш някаква вегетарианска храна. Аз не ям плът.