Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Нищо — отвърна Джейсън, — дори оръжие, което да върши работа.

— Мълния? — предложи Пайпър.

Джейсън се съсредоточи, но нищо не се случи.

— Виелицата ми пречи по някакъв начин.

— Тогава вентите ! — сети се Пайпър.

— Ако се явим пред Еол с празни ръце — рече Джейсън, — ще сме били целия този път за нищо.

Ликаон се изсмя.

— Надушвам страха ви. Остават ви броени минути живот, геройчета. Молете се на който си бог искате. Зевс не бе милостив към мен. И аз няма да бъда снизходителен към вас.

Огньовете догаряха. Джейсън прокле и пусна меча си. Приведе се, все едно се готвеше да влезе в ръкопашен бой. Лио отново извади чука си, а Пайпър надигна кинжала си. Не беше голямо оръжие, но бе единственото, което имаше. Тренер Хедж също размаха тоягата си. Изглежда, само той бе развълнуван от факта, че ще умре.

В този миг във въздуха се чу свистене като от късащ се картон. Дълга пръчка се закачи за врата на най-близкия вълк — дръжката на сребърна стрела. Върколакът се сви и рухна, разтапяйки се в снега. Долетяха още стрели и още вълци паднаха. Глутницата се пръсна объркана. Стрела полетя и към Ликаон, но вълчият цар я хвана в движение, след което зави от болка. Когато я пусна, на дланта му имаше димяща рана. Друга стрела го уцели в рамото и той залитна.

— Проклети да са! — зави Ликаон. Той изръмжа към глутницата си и вълците побягнаха. Ликаон погледна Джейсън с блестящите си червени очи. — Не сме приключили, момче.

Сетне изчезна в мрака.

След секунди Пайпър отново чу вълчи лай, но различен — не толкова заплашителен, напомнящ повече за куче, надушило диря. В пещерата влезе не много голям бял вълк, следван от двама себеподобни.

— Може ли да ги убия? — попита Хедж.

— Не! — спря го Пайпър. — Почакай малко.

Вълците килнаха глави и загледаха лагерниците с големи златни очи. След миг се появиха и собственичките им — група ловджийки със сиво-бели камуфлажни дрехи. Бяха поне половин дузина и носеха лъкове, а на гърбовете им имаше колчани със сребърни стрели.

Носеха качулки, но беше очевидно, че са момичета. Една от тях, която бе по-висока от останалите, се приведе над огъня и взе стрелата, наранила ръката на Ликаон.

— Бях близо — каза тя и се обърна към спътниците си. — Фоеба, остани с мен и пази входа. Останалите последвайте Ликаон. Не бива да го изпускаме. После ще ви настигна.

Другите момичета промърмориха нещо в знак на съгласие и изчезнаха, тръгвайки подир глутницата на вълчия цар.

Облеченото в бяло момиче се обърна към тях. Лицето й все още бе скрито от качулката.

— Следваме този демон вече повече от седмица. Вие добре ли сте? Има ли ранени?

Джейсън бе замръзнал и не сваляше поглед от момичето. Пайпър осъзна, че нещо в гласа на непознатата й звучи познато. Беше трудно да го определи, но начинът, по който говореше, по който изговаряше думите, й напомняше за Джейсън.

— Това си ти — предположи Пайпър, — Талия.

Момичето се напрегна. Пайпър се уплаши, че може отново да извади лъка си, но вместо това непознатата свали качулката си. Косата й беше рошава и черна, а на челото й проблясваше сребърна тиара. Лицето сияеше и изглеждаше неестествено здраво, като че ли тя бе нещо повече от човек, а очите й блестяха яркосини.

Тя бе момичето от снимката на Джейсън.

— Познаваме ли се? — попита Талия.

Пайпър си пое дълбоко въздух.

— Това може да те стресне, но…

— Талия. — Джейсън пристъпи напред. Гласът му потрепваше. — Аз съм Джейсън. Брат ти.

Лио прецени, че е извадил най-лошия късмет от всички в групата, а това не беше малко постижение. Защо той си нямаше отдавна изгубена сестра или баща холивудска звезда, който трябва да бъде спасен? Но не! Имаше си само колан и дракон, който се потроши на половината път. Може би причината бе тъпото проклятие над хижата на Хефест, но Лио се съмняваше в това. Той си носеше лошия късмет много отпреди да стъпи в лагера. След хиляда години, когато хората си разказваха приключението им край лагерния огън, щяха да говорят за храбрия Джейсън, красивата Пайпър и техния помощник Валдес, който имал магически отвертки и от време на време правел тофубургери.

А черешката на върха на тортата бе, че Лио се влюбваше във всяко момиче, което срещнеха — стига то да беше напълно недостижимо за него.

Още щом видя Талия, Лио си помисли, че тя е прекалено хубава, за да е сестра на Джейсън, но реши да не го казва, за да не загази. Веднага хареса тъмната й коса, сините очи, увереността й. Изглеждаше като момиче, което може да натупа всеки — било на игрището или на бойното поле. Точно като за Лио!