Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Не е така — успокои го Лио. — Просто е било предречено, че ще срещнем твоята страшно готина сестра.

Талия не му обърна внимание. Вероятно просто не искаше да разкрие колко е впечатлена от него.

— Джейсън — каза тя, — когато си имаш работа с богове, нищо не е прекалено налудничаво. Но не можеш да имаш вяра на Хера, особено предвид факта, че сме деца на Зевс. Тя мрази всички негови деца.

— Но тя каза нещо. Че Зевс е подарил живота ми на нея като предложение за мир. В това има ли някакъв смисъл?…

Лицето на Талия пребледня.

— Богове. Мама не би… но ти не помниш. Разбира се, че не помниш.

— Какво? — попита Джейсън.

Талия сякаш се състари на светлината на огъня, сякаш безсмъртието й се бе повредило.

— Джейсън… не знам как да ти го кажа, но мама не беше съвсем… в ред. Зевс я хареса, защото бе телевизионна актриса, при това красива, но славата не й се отрази добре. Пиеше, правеше глупости. Винаги беше по първите страници на жълтите вестници. Вниманието никога не й стигаше. Още преди да се родиш, ние спорехме през цялото време. Тя… знаеше, че Зевс е мой баща и това й идваше в повече. За нея да привлече Господаря на небесата бе постижението на живота й. Не можеше да приеме това, че я е напуснал. Но боговете… те никога не остават.

Лио си спомни собствената си майка, начина, по който тя го бе успокоявала, казвайки му, че татко му ще се върне. Някой ден. Но никога не се бе ядосвала, не се бе държала налудничаво. Не искаше Хефест за себе си, а за Лио, за да познава той баща си. Беше на безперспективна работа, живееха в малко апартаментче, а парите им никога не стигаха. Но тя беше щастлива. „Докато имам теб — казваше му тя, — всичко е наред.“

Виждаше как приятелят му става все по-съкрушен от описанието на Талия за майка им и в този момент Лио осъзна, че няма за какво да му завижда. Лио беше изгубил майка си, да. Беше минал през много трудности. Но поне си я спомняше. Забеляза, че по коляното си удря морзовия код „обичам те“. Стана му мъчно за Джейсън, за това, че той няма спомени като неговите, че си няма нищо, на което да се опре.

— И… — Джейсън не успя да довърши въпроса.

— Джейсън, имаш приятели — обади се Лио, — а вече и сестра. Не си сам.

Талия му подаде ръка. Джейсън я стисна.

— Когато бях на седем — каза тя, — Зевс отново дойде при мама. Мисля, че беше гузен за това, че е съсипал живота й. Но сега изглеждаше различен. По-стар и по-строг, а и с мен се държеше по-бащински. За известно време състоянието на мама се подобри. Тя бе щастлива, когато Зевс бе край нея, когато й носеше подаръци, когато караше небето да трещи. Тя вечно искаше внимание. И същата година се роди ти. С мама никога не се разбрахме, но ти ми даде причина да остана у дома. Беше толкова сладичък! А и не вярвах, че мама ще се грижи добре за теб. Накрая Зевс спря да идва, както се и очакваше. Вероятно му бе писнало от капризите на мама — да посети Олимп, да стане безсмъртна или вечно млада и красива. Когато той я изостави завинаги, тя започна да откача все повече и повече.

И тогава се появиха чудовищата. Започнаха да ме нападат и мама обвини за това Хера. Каза, че богинята иска теб, че едва е понесла моето раждане, но две деца от едно семейство било прекалено голяма обида. Мама каза, че дори не е искала да те кръсти Джейсън, но Зевс я е помолил за това, за да смекчи гнева на Хера, която обичала това име. Не знаех на какво да вярвам.

Лио си играеше с жиците. Чувстваше се като натрапник. Не трябваше да чува всичко това. Но, от друга страна, така опозна Джейсън за първи път. Навакса четирите измислени месеца в училище „Уилдърнес“, приятелството им, което доскоро бе само във въображението му.

— Как ви разделиха? — попита той.

Талия стисна ръката на брат си.

— Да знаех само, че си още жив… богове, щеше да е толкова различно. Но когато ти беше на две годинки, мама ни заведе с колата на семейна почивка. Пътувахме на север, към някакви лози, към парк, който тя искаше да ни покаже. Стори ми се странно, тъй като мама никога не ни водеше никъде и беше много нервна. Държах те за ръка, докато вървяхме към голямата сграда в центъра на парка и… — Тя си пое дълбоко въздух. — Мама каза да се върна до колата и да взема кошницата за пикник. Не исках да те оставям сам с нея, но беше само за няколко минути. Когато се върнах… мама бе коленичила на каменните стъпала, прегръщаше се и плачеше. Каза, че те няма. Че Хера те е отнесла, че вероятно вече си мъртъв. Не знаех какво е направила. Изгубих си ума, обиколих цялото място, търсих те, но ти просто бе изчезнал. Трябваше да ме отведе, докато виках и се мъчех да се измъкна. Следващите няколко дни бях в истерия. Не помня нищо, освен че се обадих в полицията. Те дойдоха и я разпитваха дълго време. После двете се скарахме. Тя ми каза, че съм я предала, че трябвало да я подкрепя, че тя била важната. Накрай ми писна. Твоето изчезване беше последната капка, която преля чашата. Избягах от къщи и никога повече не се върнах, дори когато мама почина няколко години по-късно. Мислех, че и ти си си отишъл завинаги. Не казах на никого за теб — дори на Анабет или Люк, най-добрите ми приятели. Споменът беше прекалено болезнен.