Рик Риърдън - Изчезналият герой

Фоеба подсмръкна.

— Момчета — каза тя, сякаш това бе най-лошата обида, която можеше да измисли.

— Всичко е наред, Фоеба — каза Талия. — Ще имат нужда от още палта. А мисля, че можем да им дадем и малко шоколад.

Фоеба изръмжа, но скоро Лио и Джейсън също бяха облечени в сребристи зимни дрехи, които се оказаха леки и невероятно топли. Горещият шоколад бе първокласен.

— Наздраве! — каза тренер Хедж и изяде пластмасовата си чаша.

— Това не е добре за стомаха ти — отбеляза Лио.

Талия потупа Пайпър по гърба.

— Готова ли си за тръгване?

Пайпър кимна.

— Да, благодарение на Фоеба. Много сте добри в оцеляването, хора. Чувствам се, сякаш мога да пробягам петнайсет километра.

Талия намигна на Джейсън.

— Силна е за дете на Афродита. Харесва ми.

— Ей, аз също мога да пробягам петнайсет километра — обади се Лио. — Ето ти едно силно момче на Хефест! Не ти ли харесвам?

Талия, разбира се, не му обърна внимание.

На Фоеба й отне точно шест секунди, за да разтури лагера, което смая Лио. Палатката сама се сви до размера на пакетче дъвки. Той искаше да ги пита за чертежите, но нямаха време.

Талия хукна нагоре по снежния планински склон, проправяйки малка пътека по пътя си. Лио горчиво съжали, че се е направил на мъж, тъй като ловджийките го оставиха далеч зад гърба си.

Тренер Хедж за сметка на това подскачаше нагоре като дива коза и ги дразнеше, все едно бяха още в училище.

— Давай, Валдес! По-бързо! Хайде да попеем! „Имах си момиче в Каламазу…“

— Хайде да не го правите! — прекъсна го Талия.

И така продължиха без песен.

Лио изостана, за да се изравни до Джейсън, който вървеше последен от групата.

— Как си, мой човек?

Изражението на Джейсън бе достатъчно красноречиво: „Зле“.

— Талия го прие толкова леко — каза Джейсън. — Все едно не е голяма новина, че съм се завърнал. Не знам какво очаквах, но тя… не е като мен. Изглежда много по… завършена като личност.

— Нормално, тя няма амнезия — опита се да го успокои Лио. — Освен това е имала много време, за да свикне с подвизите. Щом придобиеш опит с чудовищата и боговете, и ти ще спреш да се изненадваш.

— Може би — отвърна Джейсън, — но ми се иска да знаех какво е станало, когато съм бил на две. Защо мама се е отървала от мен. Талия все пак е избягала заради това.

— Виж, каквото и да е станало, вината не е твоя. А и сестра ти е готина. Доста си приличате, да ти кажа.

Джейсън не отговори. Лио се притесни да не е казал нещо лошо. Той искаше да накара Джейсън да се почувства по-добре, но това не беше лесно.

Искаше му се да извади нещо от колана — може би малко чукче — и да оправи с него паметта на Джейсън, удряйки по правилното място. Това щеше да е много по-лесно от всичките тези разговори.

„Не се справям добре с органичните форми на живот“. Благодаря за хубавото наследство, тате!

Потънал в мисли, той не забеляза, че ловджийките са спрели. Заби се в Талия и едва не събори и двамата по склона. За щастие тя бе здраво стъпила на крака и удържа и двама им. След това посочи нагоре.

— Това — ахна Лио — е наистина огромна скала.

Бяха стигнали почти до върха на Пайкс Пийк. Светът под тях бе покрит с облаци. Въздухът бе толкова рядък, че Лио едвам дишаше. Нощта бе паднала, но в небето грееше пълната луна, а звездите бяха невероятно ярки. Далеч на север и на юг се виждаха върховете на други планини, които излизаха от облаците като острови.

Или като зъби.

Но истински смайващата гледка бе над тях. На около половин миля в небето се рееше огромен остров от блестящ пурпурен камък. Беше трудно да се прецени размера му, но Лио пресметна, че е широк поне колкото футболен стадион и също толкова висок. Свършваше с назъбени скали, нашарени от пещери. От време на време от тях излизаше вятър, който издаваше звук като от орган. На върха на острова стени от мед опасваха някаква крепост. Единственото нещо, което свързваше Пайкс Пийк с летящия остров, бе тънък мост от лед, който проблясваше на лунната светлина.

Скоро Лио осъзна, че мостът не е направен точно от лед, понеже не е стабилен. Когато ветровете сменяха посоката си, мостът се разтърсваше, замъгляваше се и изтъняваше, а на някои места направо изчезваше като следа от самолет.

— Нали няма да минаваме по него? — попита Лио.

Талия сви рамене.

— Честно казано, и аз не обичам височините. Но ако искате да стигнете до крепостта на Еол, това е пътят.

— Крепостта винаги ли си виси тук? — попита Пайпър. — Хората защо не я виждат?