Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Добре — каза Лио, — разбрах. Ще го направя. Обещавам.

Очите на дракона помръкнаха. Фестус си отиде.

Лио се разплака. Дори не го беше срам. Приятелите му стояха до него, тупаха го по раменете, опитваха се да го успокоят, но той не чуваше думите им.

Най-накрая Джейсън каза:

— Толкова съжалявам, човек. Какво обеща на Фестус?

Лио подсмръкна. Той отвори главния панел на дракона, просто за да бъде сигурен, но контролният диск бе напукан и изгорял. Вече не можеше да се поправи.

— Нещо, което татко ми каза — отвърна Лио, — всичко може да се използва наново.

— Баща ти е говорил с теб? — попита Джейсън. — Кога е било това?

Лио не отговори. Той започна да откача главата на дракона, докато не отдели изцяло главата от тялото. Тя тежеше поне четирийсет и пет килограма, но Лио някак си успя да я вдигне с две ръце. Той погледна към звездното небе и каза:

— Отнеси го в бункера, татко. Моля те. Докато не съм готов да го използвам отново. Никога не съм те молил за нищо.

Вятърът подхвана главата на дракона и тя отлетя от ръцете на Лио, сякаш не тежеше и грам. Издигна се в небето и изчезна.

Пайпър го погледна невярващо.

— Той ти отговори?

— Имах сън — успя да каже Лио, — после ще ви разкажа.

Знаеше, че дължи на приятелите си по-добро обяснение от това, но едвам говореше. Чувстваше се като повредена машина. Сякаш някой бе взел някаква част от него и сега той никога вече нямаше да бъде цял. Можеше да се движи, да говори, да продължава да работи. Но винаги щеше да е небалансиран. Ненастроен.

Не можеше обаче да си позволи да се пречупи напълно. Иначе Фестус щеше да е загинал напразно. Трябваше да извърши този подвиг. Заради приятелите си.

Заради дракона.

Заради майка си.

Огледа се наоколо. Голямото бяло имение все така светеше в центъра на двора. Високи тухлени стени със светлини и камери обграждаха двора му. Чак сега Лио разбра — или по-скоро почувства — колко добре охранявано е това имение.

— Къде сме? — попита той. — Какъв е този град?

— Омаха, щата Небраска — отвърна Пайпър. — Видях надпис, докато навлизахме в него. Но не знам чие е имението. Последвахме те, но докато ти кацаше… не знам. Изглеждаше, сякаш те стрелят с…

— Лазери — довърши Лио. Той взе едно откъснато парче от дракона и го метна към стените. От тухлената стена незабавно се показа дуло, което избълва нажежен лъч и го разби на части.

Джейсън подсвирна.

— Каква защита само. Как изобщо сме живи?

— Заради Фестус — тъжно каза Лио. — Той е поел огъня. Лазерите са го насекли на части, докато е кацал, затова не са простреляли вас. Отведох го в смъртоносен капан.

— Нямало е как да знаеш — каза Пайпър. — Той спаси живота ни. Отново.

— Какво ще правим сега обаче? — попита Джейсън. — Портите са заключени, а съм сигурен, че не можем да отлетим, без да ни застрелят.

Лио погледна към пътеката, водеща към бялото имение.

— След като не можем да излезем — каза той, — ще влезем.

Ако не беше Лио, Джейсън щеше да умре пет пъти само докато стигнат вратата на имението. Първо попаднаха на яма, която се активираше от движение, после на лазери по стълбите, нервнопаралитичен газ на чардака, отровни стрелички на черджето, което ги посрещаше с надпис „Добре дошли“, а накрая имаше и звънец бомба.

Лио успя да ги деактивира всичките. Сякаш надушваше капаните и винаги вадеше правилния инструмент от колана си, с който да ги обезвреди.

— Човече, невероятен си — възкликна Джейсън.

Лио се намръщи, докато наблюдаваше ключалката.

— Направо — каза той, — като изключим това, че не мога един дракон да оправя като хората, съм невероятен.

— Хей, вината не е…

— Вратата е отключена — прекъсна го Лио.

Пайпър бе смаяна.

— Отключена? След всичките капани?

Лио завъртя дръжката й. Вратата се отвори с лекота. Без да се колебае, Лио влезе вътре.

Преди Джейсън да го последва, Пайпър го хвана за ръка.

— Ще му трябва малко време, за да прежали Фестус. Не го приемай лично.

— Добре — отвърна Джейсън, — права си.

Но вътрешно се чувстваше много зле. В магазина на Медея бе наговорил на Лио куп ужасни неща, които един приятел не би трябвало да казва на друг. Никога. Освен това за малко не го бе изтърбушил с меча си. Ако не беше Пайпър, и двамата щяха да са мъртви.

А и Пайпър не се бе измъкнала невредима.

— Пайпър — каза той, — знам, че бях замаян в Чикаго, но ако това за баща ти е вярно, ако той е в беда, искам да помогна. Не ми пука дали е капан, или не.