Рик Риърдън - Изчезналият герой

Сънят на Лио се върна към „Колелото на късмета“ точно когато то удари банкрут и публиката извика разочаровано: „Ееее!“.

После Лио се събуди и чу писъците на Джейсън и Пайпър.

Пропадаха в пълен мрак. Все още бяха върху гърба на дракона, но повърхността му беше студена. Рубинените му очи бяха потъмнели.

— Не отново! — извика Лио. — Не може да падаш отново!

Едвам се задържаше върху Фестус. Вятърът жилеше очите му, но Лио пак успя да отвори панела на врата на дракона. Закрепи прекъсвачите и дръпна жиците. Крилата на дракона плеснаха веднъж, но Лио долови миризмата на изгорял бронз. Системата за управление бе прегоряла. Фестус нямаше сила да продължи да лети, а докато бяха във въздуха, Лио не можеше да се добере до основния контролен панел на главата на дракона. Докато автоматонът пропадаше спираловидно към земята, видяха, че под тях проблясват светлините на някакъв град. Имаха броени секунди, преди да се разбият.

— Джейсън! — извика той. — Взимай Пайпър и отлитайте!

— Какво?

— Трябва да намалим товара! Може и да успея да рестартирам Фестус, но тежестта му идва в повече!

— Ами ти? — попита Пайпър. — Ако не успееш да го рестартираш…

— Ще се оправя — извика в отговор Лио, — просто ме следвайте до земята! Тръгвайте!

Джейсън хвана Пайпър през кръста. И двамата разкопчаха коланите си и за миг отлетяха във въздуха.

— Сега — каза Лио — сме само ние двамата, Фестус. И двата тежки кафеза. Ще се справиш, момчето ми!

Лио говореше на дракона, докато работеше по него, въпреки че падаха с все по-голяма скорост. Виждаше как приближават светлините на града. Момчето призова огън от ръката си, за да вижда какво прави, но вятърът непрестанно го загасяваше.

Той дръпна една жица, която смяташе, че свързва нервните центрове в главата на дракона, надявайки се това да го събуди.

От врата на Фестус изскърца метал. Очите му немощно проблеснаха, връщайки се към живот, и той разпери криле. Падането им се забави до стръмно спускане.

— Браво! — извика Лио. — Хайде, момчето ми. Още малко!

Двамата все още падаха твърде бързо, а земята вече бе опасно близо. Лио имаше нужда от място за кацане. Трябваше да го намери бързо.

Наблизо имаше голяма река, но… тя не беше подходяща за огнедишащ дракон. Никога нямаше да измъкне Фестус от дъното й особено с тези ниски температури. Тогава по единия от бреговете Лио видя бяло имение с огромен заснежен двор, обграден с дебела тухлена стена. Явно беше частното имение на богат човек. То цялото светеше и бе идеално за кацане. Направи каквото можа, за да насочи дракона към него, и Фестус сякаш се посъбуди.

Щяха да се справят!

И тогава всичко се обърка. Когато приближиха двора, по стените на имението грейнаха светлини, които се насочиха към тях. Чу се звук като от изстрели, после от трошене на метал.

А после…

БУМ.

Лио припадна.

Когато дойде на себе си, видя Джейсън и Пайпър надвесени над него. Лежеше в снега, покрит със сняг и машинно масло. Изплю чам замръзнала трева от устата си.

— Къде…

— Лежи и не мърдай — в очите на Пайпър блестяха сълзи. — Приземи се много тежко, когато Фестус…

— Къде е той? — Лио се изправи, но главата му веднага се замая. Бяха кацнали в двора. Нещо бе станало. Бяха… стреляли по тях?

— Лио — каза Джейсън, — може да си ранен. Не бива.

Лио се изправи на крака. И тогава видя останките.

Фестус явно бе изпуснал кафезите, докато преминаваше над оградата, тъй като те се бяха търкулнали в различни посоки — напълно невредими.

Същото обаче не можеше да се каже за Фестус.

Драконът се бе разпаднал. Крайниците му лежаха разпръснати по двора. Опашката му висеше на оградата. Тялото му бе изкопало ров, дълъг петнайсет метра и широк шест, преди да се счупи. Основната част от него се бе превърнала в овъглена купчинка пушещи отпадъци. Само врата и главата му бяха оцелели някак си, полегнали върху леха замръзнали рози като на възглавница.

— Не — изхлипа Лио. Той изтича до драконовата глава и я погали по муцуната. Очите на дракона блеснаха слабо. От ухото му потече масло. — Не можеш да си отидеш — замоли се Лио. — Ти си най-хубавото нещо, което съм поправял.

В главата на дракона се завъртяха спици, сякаш мъркаше. Джейсън и Пайпър застанаха до Лио, но той гледаше само дракона.

Спомни си думите на Хефест: „Нищо не е вечно, дори най-хубавите машини“. Баща му се бе опитал да го предупреди.

— Не е честно — каза Лио.

Драконът кликна. Дълго. А после два пъти набързо. Клик. Клик. Бе като… нещо изплува от паметта на Лио. Разбра, че Фестус се опитва да му каже нещо. Използваше морзовата азбука — също както майка му преди толкова много години. Лио заслуша внимателно и си преведе съобщението. То бе просто, но се повтаряше отново и отново.