Рик Риърдън - Изчезналият герой

Лио поклати глава.

— Може би Фестус го вижда. Дали е дело на Еол?

— Ами, магическа следа във въздуха е — каза Джейсън, — а Еол е богът на ветровете. Мисля, че е усетил, че му носим затворниците, и ни показва накъде да летим.

— Или ни води в друг капан.

Тонът й притесни Лио. Не звучеше просто нервна. Звучеше отчаяна, сякаш съдбата им вече е решена, и то по нейна вина.

— Пайпс, добре ли си? — попита той.

— Не ме наричай така.

— Добре. Но ти не харесваш нито едно от имената, които ти измислям. Виж, ако татко ти е в беда и можем да помогнем…

— Не можете — каза тя. Гласът й потрепери. — Виж, уморена съм. Ако нямаш нищо против…

Тя се облегна към Джейсън и затвори очи.

Добре — каза си Лио, — ясно е, че не й се говори .

Известно време летяха в тишина. Фестус очевидно знаеше накъде отиват. Той следваше маршрута си и внимателно се наклони на югозапад. Лио се надяваше, че натам е крепостта на Еол. Още един бог на вятъра и — вероятно — на лудостта.

Лио нямаше търпение до срещата им.

Твърде много мисли го тормозеха, за да може да заспи, но сега, когато не бе в непосредствена опасност, тялото му си искаше своето. Беше напълно изтощен. Монотонното плющене на драконовите криле накара клепачите му да натежат. Главата му заклюма.

— Я си дремни — каза му Джейсън, — всичко ще е наред. Дай ми юздите.

— Нее, добре съм.

— Лио — настоя Джейсън, — ти не си машина. Освен това аз единствен виждам следата. Така ще мога да следя за маршрута.

Очите на Лио се затвориха сами.

— Добре де. Само мъничко…

Той не довърши изречението си, а клюмна върху топлия врат на дракона.

В съня си чу пращящ глас, идващ сякаш от старо радио.

— Ало? Това чудо работи ли?

Погледът на Лио се проясни. Донякъде. Всичко бе сиво и размазано, а картината трептеше, сякаш сигналът прекъсваше. Досега не бе имал подобен сън.

Намираше се в нещо като работилница. С крайчеца на окото си виждаше триони, метални стругове, кутии с инструменти. До една от стените весело грееше пещ.

Това обаче не бе пещта на лагера — беше твърде голяма. Не бе и бункер девет — беше много по-топла и уютна от него. А и очевидно бе обитавана.

Тогава Лио осъзна, че нещо пречи на изгледа — нещо огромно и космато, и толкова близко, че Лио трябваше да кръстоса очи, за да го види.

Беше гигантско грозно лице.

— Света майко! — извика той.

Лицето се отдръпна и застана на фокус. Към него гледаше брадат мъж, облечен в син работен комбинезон. Лицето му беше подуто и покрито с ранички, сякаш са го жилили милион пчели или са го влачили по земята. Или и двете.

— Хмм — каза мъжът, — свети татко, момчето ми. Надявам се, че виждаш разликата.

Лио премигна.

— Хефест?

Да се озове за пръв път в присъствието на баща си, трябваше да го остави занемял или изпълнен с благоговение. Нещо такова. Но след последните няколко дни, в които бе срещнал циклопи, луда магьосница и клозетно лице, Лио почувства само раздразнение.

— А, сега реши да се появиш, така ли? — извика той. — След петнайсет години? Много як татко си, брадатко! Защо реши да си навреш грозния нос в сънищата ми?

Богът повдигна вежда. Една искрица подпали част от брадата му. После отметна глава и се засмя толкова силно, че инструментите задрънкаха по местата си.

— Звучиш точно като майка си — каза Хефест. — Есперенца ми липсва.

— Мъртва е от седем години — потрепери гласът на Лио. — Не че ти пука.

— Пука ми, момче. И за двама ви.

— Ами? Затова ли те виждам за първи път днес?

Богът изръмжа, но изглеждаше повече притеснен, отколкото ядосан. Той извади един миниатюрен мотор от джоба си и започна разсеяно да оправя буталата му — точно както правеше Лио, когато бе изнервен.

— Не мога да се оправям с децата — призна богът — и с хората по принцип. Даже с всички форми на органичен живот, ако трябва да бъда съвсем честен. Мислех да ти се обадя на погребението на майка ти. Тогава ти беше в пети клас… и направи един проект — пистолетче за дартс, задвижвано с пара. Беше много впечатляващо.

— Ти си го видял?

Хефест посочи към най-близката маса с инструменти. Върху нея блестящо бронзово огледало показваше размазания образ на Лио, който спеше върху гърба на своя дракон.

— Това аз ли съм? — изуми се Лио. — Спя си на дракона, сънувам и се гледам… как сънувам?

Хефест се почеса по брадата.

— Сега ме обърка. Но да, това си ти. Винаги те наглеждам, синко. Но да говоря с теб… хм, това е различно.

— Ти си уплашен — каза Лио.