Рик Риърдън - Изчезналият герой

А после магазинът избухна.

Час по час Лио продължаваше да поглежда назад. Той почти очакваше да види как зад тях се появяват слънчевите дракони, впрегнати в летяща колесница, от която луда продавачка ги цели с магически отвари. За щастие нищо такова не се случи.

Насочи дракона на югозапад. Постепенно димът от горящия магазин изчезна в далечината, но Лио не можа да се отпусне, докато предградията на Чикаго не отстъпиха пред заснежени поля, а слънцето не започна да залязва.

— Добра работа, Фестус. — Той потупа металния врат на дракона. — Беше страхотен.

Драконът потръпна. От ушите му изхвръкнаха някакви части и се затъркаляха по шията му.

Лио се намръщи. Това не му харесваше. Ако контролният диск отново се разваляше… не, дано да беше нещо дребно. Нещо, което да може да поправи.

— Ще те стегна при следващото кацане — обеща му Лио. — Заслужи си малко машинно масло и сос „Табаско“.

Драконът завъртя зъби, но дори това прозвуча немощно. Той летеше с прилична скорост, разперил криле, за да хване вятъра, но носеше тежък товар. В ноктите му имаше две клетки, а на гърба му — трима души. Колкото повече мислеше върху това, толкова по-разтревожен ставаше Лио. Дори металните дракони си имаха своите ограничения.

— Лио? — потупа го Пайпър по рамото. — Добре ли си?

— За безмозъчно зомби, да — той се надяваше да не изглежда толкова глупаво, колкото се чувстваше. — Благодаря, че ни спаси, красавице. Ако не ме беше измъкнала от това заклинание…

— Не се безпокой за това — каза Пайпър.

Но Лио се безпокоеше, и то много. Чувстваше се ужасно заради лекотата, с която Медея го бе насъскала срещу най-добрия му приятел. А и тези думи — че Джейсън винаги е звездата и няма нужда от него — не бяха дошли от нищото. Понякога Лио наистина се чувстваше така, но не беше горд от това.

Онова, което го притесняваше най-вече, бяха новините за майка му. Медея бе видяла бъдещето в Подземния свят. Ето как нейната покровителка, жената в дрехи от пръст, бе дошла в магазина преди седем години, за да го уплаши, за да го съсипе. Майка му бе умряла заради нещо, което той можеше да направи. Някой ден. По някакъв странен начин вината за смъртта й бе негова, макар да нямаше нищо общо с огнените му сили.

Когато оставиха Медея в онзи избухващ магазин, Лио се бе почувствал прекалено добре. Надяваше се тя да не се е измъкнала. Надяваше се да е попаднала отново в Полята на мъченията. Там й бе мястото.

Но и тези мисли не го караха да се чувства горд или благороден.

А ако душите на умрелите можеха да напускат Подземното царство… дали не бе възможно да си върне мама?

Опита се да забрави тази идея. Тя бе в стила на д-р Франкенщайн. Не беше естествено. Не беше редно. Медея наистина се бе върнала към живота, но тя не бе напълно човек с пушещите си нокти, блестяща глава и…

Не, майка му си бе отишла. Да мисли другояче, щеше да го подлуди. Но мисълта продължи да го притеснява като ехо от гласа на Медея.

— Скоро ще трябва да кацнем — предупреди той приятелите си. — След няколко часа може би, за да сме сигурни, че Медея не ни следва. Не смятам, че Фестус ще може да лети още дълго.

— Да — съгласи се Пайпър, — а и тренер Хедж сигурно ще иска да се измъкне от кафеза си. Въпросът е накъде отиваме.

— Към залива на Сан Франциско? — предположи Лио. Спомените му от магазина бяха мъгляви, но бе сигурен, че Медея бе споменала нещо за Оукланд.

Пайпър не отговори и Лио се зачуди дали не е казал нещо лошо.

— Татко ти — намеси се Джейсън. — Нещо е станало с него, нали? Хванали са го в капан.

Пайпър си пое трепереща дъх.

— Вижте, Медея каза, че и двамата ще умрете там. Освен това, дори ако отидем там, заливът на Сан Франциско е огромен! Първо трябва да намерим Еол и да му оставим духовете на бурята. Борей каза, че той единствен може да ни каже накъде трябва да вървим.

Лио изсумтя.

— И как точно се очаква да намерим Еол?

Джейсън се приведе напред.

— Нима не го виждате? — той посочи пред тях. Лио не видя нищо друго, освен облаци и светлините на няколко градчета в сумрака.

— Какво? — попита Лио.

— Това… каквото и да е то — отговори Джейсън, — във въздуха.

Лио погледна назад. Пайпър бе също толкова объркана колкото него.

— Аха — каза Лио, — може ли да бъдеш малко по-конкретен? „Каквото и да е то“ не ми помага особено.

— Като следа от самолет е — поясни Джейсън, — само че блести. Вижда се слабо, но е там. Следваме го от Чикаго досега, затова сметнах, че и ти го виждаш.