Рик Риърдън - Изчезналият герой

— В името на всички шайби и зъбци! — извика божеството. — Разбира се, че не!

— Да, уплашен си. — Лио вече не бе ядосан. Години наред бе мислил какво ли би казал на баща си, ако някога го срещне. Как ще му се скара, задето го е изоставил. Но сега, докато гледаше бронзовото огледало, Лио се замисли как баща му го е наблюдавал да расте през всичките тези години и дори се е радвал на глупавите му научни експерименти.

Това вероятно не променяше факта, че Хефест е идиот, но Лио разбра защо е такъв. Разбираше какво е да бягаш от хората, да не се чувстваш част от групата. Знаеше какво е да се криеш в работилницата си, вместо да се опиташ да разбереш… органичните форми на живот.

— Така — изръмжа обаче на глас, — значи следиш всичките си деца? Имаш дванайсет само в лагера. Как изобщо… няма значение. Не искам да знам.

Хефест май се изчерви, но лицето му и така си бе толкова червено, че трудно можеше да се каже дали е така.

— Боговете не са като смъртните, момчето ми. Ние можем да съществуваме на много места едновременно — там, където хората ни се молят, където нашата сфера на влияние е силна. Всъщност е рядкост цялата ни същност да е на едно място. Тогава приемаме истинския си вид. Ставаме опасни и толкова могъщи, че можем неволно да унищожим всеки смъртен, който ни погледне. Така че… да, имаме много деца. И като сложиш различните аспекти — гръцки и римски… — пръстите на бога замръзнаха над двигателя. — Ъъ, исках да кажа, че да си бог е трудна работа. И да, наглеждам всичките си деца. Но най-вече теб.

Лио бе почти сигурен, че Хефест едва не се е изпуснал да издаде нещо важно, но не бе сигурен какво.

— А защо се свързваш с мен сега? — попита Лио — мислех, че боговете са замлъкнали.

— Така е — смръщи вежди Хефест. — Така заповяда Зевс. Странна работа дори за него. Блокира всички видения, сънища и съобщения по Ирида от и за Олимп. Хермес умира от скука, защото не може да достави пощата. Добре че аз си държа стария пиратски приемник.

Хефест потупа една машина на масата. Приличаше на комбинация между сателитна чиния, шестцилиндров двигател и кафемашина. Всеки път, когато Хефест докоснеше машината, сънят на Лио потрепваше и сменяше цвета си.

— Ползвах го по време на Студената война — спомни си богът с умиление. — Радио „Свободен Хефест“. Ех, какви времена бяха. Най-често каналът беше платен, да си призная, или го ползвах за вирусни мозъчни видеопрограми…

— Вирусни мозъчни видеопрограми?

— Но ето, че сега отново ми влезе в употреба. Ако Зевс знаеше, че ти се обаждам, щеше да стане лошо.

— Той защо се държи като идиот?

— Хм. Ами, много е добър в това, момчето ми. — Хефест го наричаше „момчето ми“, сякаш Лио бе дразнеща част от машина — допълнителна чистачка например, — която няма ясна цел, но която Хефест не иска да изхвърли, тъй като може да му потрябва някога.

Това не беше много мило, но пък и Лио не бе сигурен, че иска да го наричат „синко“. И че той самият иска да нарича този непохватен грозник „татко“.

Хефест се умори от двигателя си и го метна през рамо. Преди да падне, от него изскочиха крила на хеликоптер, които го отнесоха до кофата за боклук.

— Втората война с титаните — каза Хефест. — Струва ми се, че тогава Зевс се ядоса. Боговете бяхме… хм, унизени. Не знам как другояче да го кажа.

— Но вие спечелихте — каза Лио.

Богът изсумтя.

— Спечелихме, защото героите от… — той се поколеба, сякаш отново се възпря да не изпусне поверителна информация — от лагера на нечистокръвните поеха нещата в свои ръце. Спечелихме, защото децата ни победиха в нашите битки, защото бяха по-умни от нас. Ако разчитахме на Зевсовия план, щяхме да свършим в Тартара, смазани от Тифон. Кронос щеше да спечели. Бе достатъчно зле, че смъртните спечелиха нашата война, но когато онова хлапе, Пърси Джаксън…

— Изчезналото момче!

— Аха. Същото. Когато Джаксън прояви нахалството да откаже предложеното му безсмъртие и да ни каже да си гледаме децата… Ей, не исках да те обидя.

— Как мога да се обидя? Продължавай да не ми обръщаш внимание, спокойно.

— Много мило от твоя… — Хефест се намръщи, после въздъхна. — Това беше сарказъм, нали? Машините не проявяват сарказъм. Поне в повечето случаи. Затова не го разбирам. Исках обаче да кажа, че боговете бяха посрамени от смъртните. Разбира се, бяхме благодарни. Но после се вкиснахме. Ние сме богове, все пак. Трябва да ни се възхищават, да искат да са като нас, да се плашат от нас…

— Дори когато грешите?