Рик Риърдън - Изчезналият герой

Лио свали отвертката си. Той погледна към тавана и поклати глава, сякаш за да каже: „Какво ще го правя тоя?“.

— Виж, аз се старая да дразня — каза Лио, — недей обижда това мое умение. А и как мога да ти се сърдя, като ти постоянно се извиняваш? Та аз съм един механик, а ти си небесният принц, сина на Господаря на вселената. Би следвало да негодувам от присъствието ти.

— Господарят на Вселената?

— Ами да, ти пускаш мълнии и летиш. Като орела, който…

— Млъквай, Валдес.

Лио се усмихна слабо.

— Видя ли? Наистина те дразня.

— Извинявам се тогава, че опитах да се извиня.

— Благодаря — той се върна към работата си, но напрежението помежду им спадна. Лио все още изглеждаше уморен и тъжен, но не и толкова ядосан.

— Заспивай, Джейсън — нареди той. — Ще ми отнеме няколко часа да освободя козела. След това ще трябва да измисля как да вкарам ветровете в по-малка клетка, тъй като нямам намерение да мъкна тоя кафез чак до Калифорния.

— Знаеш ли, ти наистина поправи Фестус — ненадейно каза Джейсън. — Даде му цел. Задача. Това приключение бе най-хубавият миг в живота му.

Джейсън се притесни дали не е оплескал нещата и ядосал Лио отново. Но другото момче само въздъхна и каза:

— Дано, а сега заспивай, мой човек. Искам да си почина малко от вас, органичните форми на живот.

Джейсън не бе съвсем сигурен какво означава това, но не възрази. Затвори очите си и заспа. За щастие нямаше сънища.

За сметка на това се събуди от крясъци.

— ААААА!

Джейсън скочи на крака. Не бе сигурен кое е по-шокиращо — ослепителните слънчеви лъчи, които осветяваха стаята, или врещящият сатир.

— Тренерът се събуди — изкоментира ненужно Лио. Глийсън Хедж топуркаше насам-натам с косматите си копита, размахваше тоягата си и крещеше:

— Умри! — като в същото време разби сервиза за чая, отупа диваните и се спусна към трона.

— Тренер! — извика след него Джейсън.

Хедж се обърна към него, задъхан. В очите му се четеше лудост и Джейсън се уплаши да не бъде нападнат. Сатирът още носеше оранжевата тениска и треньорската си свирка, но рогата му се виждаха ясно над къдравата коса, а краката му бяха определено кози.

— Ти си новото хлапе — каза той, като сведе тоягата си, — Джейсън.

Той погледна към Лио, а после и към Пайпър, която току-що се бе събудила. Косата му приличаше на птиче гнездо, в което се е настанил игрив хамстер.

— Валдес, Маклийн! — вресна треньорът. — Какво става? Бяхме при Големия каньон. Тюелай анемой нападаха и… — той видя клетката и размаха тоягата си към нея. — Умрете!

— Споко, тренер! — Лио застана на пътя му, което си беше смела постъпка, макар и Хедж да беше с петнайсетина сантиметра по-нисък от него. — Всичко е наред. Заключили сме ги. Току-що те освободихме от другата клетка.

— Клетка? Каква клетка? Какво става тук, по дяволите? Това, че съм сатир, не означава, че няма да правиш лицеви, Валдес!

Джейсън прочисти гърлото си.

— Тренер… Глийсън или както предпочиташ… ти ни спаси при Големия каньон. Беше страхотен.

— Естествено!

— Спасителният отряд дойде и ни отведе в лагера на нечистокръвните. Мислехме, че сме те изгубили. Тогава обаче разбрахме, че духовете на бурята са те отвели при своя… хм… ръководител. Ръководителка, за да сме поточни. Медея.

— Гадна вещица… Ей, чакайте малко! Това е невъзможно. Тя е смъртна!

— Да — каза Лио, — но вече не е мъртва.

Хедж кимна и присви очи.

— И вие сте били изпратени да извършите подвиг, като ме спасите! Чудесно!

— Хм — Пайпър се изправи на крака и разпери ръце, за да успокои Глийсън Хедж — всъщност, Глий… може ли да ви наричам тренер Хедж? Глийсън не звучи добре. Подвигът ни е с друга цел. Намерихме ви по пътя.

— О! — настроението на треньора спадна, но само за миг. После очите му отново светнаха. — Но случайности няма, не и когато се вършат подвизи! Така е трябвало да стане! Та, тук е леговището на вещицата, нали? Защо всичко е от злато?

— Злато? — Джейсън се огледа наоколо. От начина, по който Лио и Пайпър затаиха дъх, му стана ясно, че и те забелязват това едва сега.

Стаята бе цялата пълна със злато — златни бяха статуите, чаеният сервиз, който Хедж току-що бе смачкал, столът, който явно наистина беше трон. Дори завесите, които се бяха отворили сами на дневната светлина.

— Яко — каза Лио, — затова защитата е била толкова екстремна.

— Това… — Пайпър заекна. — Това не е леговището на Медея, тренер. А имението на някакъв богаташ в Омаха. Ние се измъкнахме от Медея, но катастрофирахме тук.