Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Такава ви била съдбата, бухтички! — настоя Хедж. — А на мен ми е писано да ви защитавам. Каква е задачата на подвига?

Преди Джейсън да успее да прецени дали иска да разяснява всичко, или е по-просто да натика тренера Хедж обратно в кафеза, в далечния край на стаята се отвори врата. От нея излезе пълен човек с бяла хавлия и златна четка за зъби в уста. Имаше бяла брада и дълга старомодна нощна шапка, която бе нахлупена ниско на главата му. Когато ги видя, замръзна и четката за зъби падна от устата му.

Той се обърна към стаята зад себе си и извика:

— Лит? Синко, ела тук, моля те. В тронната зала има някакви хора.

Тренер Хедж не изненада с реакцията си. Той вдигна тоягата си и извика:

— Умри!

Тримата едвам успяха да удържат сатира.

— Споко, тренер! — каза Джейсън. — Успокой темпото.

В този момент в стаята влезе млад мъж. Джейсън предположи, че това трябва да е Лит, синът на стареца. Той бе по долнище на пижама и тениска без ръкави, на която се четеше надписът: ДА СЕЧЕМ КОЧАНИ! По-интересен обаче бе мечът му — оръжие, за което Джейсън бе убеден, че може да сече не само царевица. Мускулестите му ръце бяха покрити с белези, а лицето, опасано от къдрава тъмна коса, щеше да бъде красиво, ако не беше белязано.

Лит веднага сметна Джейсън за най-голямата заплаха и се насочи към него, вдигнал меча над главата си.

— Чакайте! — пристъпи напред Пайпър и заговори с най-спокойния си тон. — Има някакво недоразумение. Всичко е наред.

Лит се спря, но все още изглеждаше нащрек. Това, че Хедж постоянно крещеше: „Само да ги пипна!“, изобщо не помагаше.

— Тренер — помоли го Джейсън, — може да са приятели. Освен това нахълтваме в къщата им.

— Благодаря за честността — заяви старецът по хавлия, — а сега можете ли да обясните кои сте и какво търсите тук?

— Нека първо свалим оръжията си — предложи Пайпър. — Тренер, първо ти.

Хедж стисна зъби.

— Не може ли първо да се позабавляваме?

— Не — каза Пайпър.

— Нека потърсим компромисно решение. Ще ги убия, а ако после се окаже, че са били приятели, ще се извиня.

— Не! — настоя Пайпър.

— Мее — изблея треньорът и свали тоягата си.

Пайпър погледна Лит с извинителна усмивка. Дори разрошена и с дрехи, с които бе спала два дни поред, бе невероятно сладка. Джейсън усети, че го жегва ревност.

Лит изсумтя и прибра меча си.

— Много си сладкодумна, момиче. Това е хубаво за приятелите ти, иначе щях да ги изколя.

— Много мило — подхвърли Лио, — но се стремя да избягвам да ме колят преди обяд.

Старецът по хавлия въздъхна, ритна унищожения от тренера Хедж чаен сервиз и каза:

— Е, така или иначе, вече сте тук. Моля, седнете.

Лит се намръщи:

— Ваше Величество…

— Не, не, всичко е наред, Лит — каза старецът. — Нов свят, нови обичаи. Могат да седят в присъствието ми. Все пак ме видяха по хавлия. Няма за какво да спазваме традициите.

Той се опита да се усмихне, макар да личеше, че е насила.

— Добре дошли в скромния ми дом. Аз съм цар Мидас.

— Мидас? Невъзможно — обади се тренер Хедж. — Той е мъртъв.

Вече бяха седнали на дивана, а царят зае трона си. Това си беше опасна работа, когато си по хавлия. Джейсън не спираше да се тревожи от това, че дядото може да се отпусне и да опъне кръстосаните си крака. Надяваше се под хавлията да носеше златни боксерки. Лит застана зад трона, хванал меча си с две ръце, зяпайки Пайпър и опъвайки мускули колкото да го дразни. Джейсън се зачуди дали самият той изглежда така релефен, когато държи меч. Малко се съмняваше.

Пайпър се приведе напред:

— Това, което нашият приятел сатир се опитва да каже, Ваше Величество, е, че вие сте вторият смъртен, който би трябвало да е, простете за израза, покойник. Цар Мидас е живял преди много хиляди години.

— Колко интересно — царят погледна през прозорците към ясносиньото небе и зимното слънце. В далечината Омаха приличаше на детски макет — твърде чиста, твърде малка, за да бъде истински град.

— Знаете ли — каза царят, — мисля, че за известно време бях покойник, наистина. Малко е странно. Като сън, нали, Лит?

— Много дълъг сън, Ваше Величество.

— Но ето че сега сме отново тук. Това място толкова ми харесва. Да си жив е по-приятно.

— Но как? — попита Пайпър. — Предполагам, нямате… покровител?

Мидас се поколеба, но очите му блеснаха лукаво.

— Какво значение има това, миличка?

— Можем все пак да ги убием — предложи Хедж.

— Не помагаш, тренер — каза Джейсън. — Защо не застанеш отвън на пост.