Рик Риърдън - Изчезналият герой

Очите й винаги сменяха цвета си, но сега изглеждаха натрошени, все едно бяха видели нещо, което не могат да преживеят.

— Джейсън, нямаш представа какво говориш. Моля те, не ме карай да се чувствам по-зле. Ела. Трябва да сме заедно.

И тя се вмъкна вътре.

— Заедно — каза си Джейсън, — понеже се справяме страхотно…

И я последва. Първото му впечатление от къщата бе, че е тъмна. От ехото на стъпките си можеше да каже, че антрето е огромно — по-голямо дори от това на Борей. Единственото осветление обаче идваше от светлините навън. Слабо сияние се прокрадваше между плътните кадифени завеси. Прозорците бяха огромни, издигаха се на три метра височина. Между тях имаше златни статуи в реален размер. Когато очите на Джейсън привикнаха с тъмнината, той видя дивани по средата на стаята, наредени в издължен полукръг. Между тях имаше маса за кафе, а в края им се намираше огромен стол. Над тях се бе надвесил огромен полюлей. На задната стена имаше редица затворени врати.

— Откъде се пуска лампата? — Гласът му проехтя из стаята като тревожно ехо.

— Не виждам ключ — отвърна Лио.

— Огън? — предложи Пайпър.

Лио вдигна ръка, но нищо не се получи.

— Не става.

— Не можеш да призовеш огъня? Защо? — попита Пайпър.

— Е, ако знаех това…

— Добре, добре — прекъсна го тя, — какво да правим тогава? Да изследваме какво има в стаята?

Лио поклати глава.

— След всичките капани отвън? Идеята не е добра.

Кожата на Джейсън настръхна. Мразеше това, че е полубог. Огледа се наоколо и не видя и едно удобно място, където да си почине. Представи си как зад завесите са се спотаили жестоки духове на бурята, под килима дебнат дракони, а полюлеят е снабден със смъртоносни висулки и всеки миг може да ги прониже.

— Лио е прав — каза той, — вече няма да се разделяме като в Детройт.

— Мерси, че ми напомни за циклопите — потрепери гласът на Пайпър, — точно от това имах нужда.

— До съмване остават няколко часа — предположи Джейсън. — Много е студено, за да чакаме отвън. Нека донесем кафезите и да си направим бивак в тази стая. Ще изчакаме утрото и тогава ще решим какво да правим.

Никой нямаше по-добра идея, така че внесоха клетките с тренер Хедж и духовете на бурята и седнаха. За щастие Лио не откри отровни възглавници или електрически матраци по диваните.

Не беше обаче в настроение, за да направи своето тако. Освен това нямаха огън, на който да сготвят храната, така че се задоволиха със студени провизии.

Докато Джейсън се хранеше, погледът му се спря на металните статуи по стените. Те приличаха на гръцки богове и герои. Може би това беше добър знак. А може би ги ползваха за мишени. На масата за кафе имаше чаен сервиз и някакви лъскави брошури, но Джейсън не можа да разчете думите по тях. Големият стол в края приличаше на трон. Никой от трима им не се опита да седне там. Кафезите не правеха мястото по-малко зловещо. Вентите продължаваха да бушуват в затвора си, съскайки и въртейки се. Джейсън изпита неприятното чувство, че го наблюдават. Усещаше омразата им към него, детето на Зевс — Господаря на небесата, който бе наредил на Еол да окове събратята им. Вентите не биха се зарадвали на нещо повече от възможността да разкъсат Джейсън на парчета.

Що се отнася до тренер Хедж, той си беше все така замръзнал с надигната тояга. Лио работеше по клетката му, мъчеше се да я отвори с разнообразни инструменти, но ключалката го затрудняваше. Джейсън реши да не сяда там, в случай, че Хедж внезапно се размразеше и влезе в режим „нинджа-козел“.

Но колкото и напрегнат да беше, веднъж хапнал, Джейсън заклюма. Диваните бяха прекалено удобни — много повече от драконов гръб, — а и последните два пъти бе стоял на пост, докато приятелите му спяха. Беше изтощен.

Пайпър вече се беше свила на другото канапе. Джейсън се зачуди дали наистина е заспала, или просто се мъчи да избегне разговора за баща си. Каквото и да беше имала предвид Медея с думите, че Пайпър ще получи баща си обратно, само ако й съдейства, не звучеше добре. Ако Пайпър бе рискувала живота на собствения си баща, за да ги спаси, това караше Джейсън да се чувства още по-виновен.

А и времето им привършваше. Според Джейсън сега бе рано сутринта на двайсети декември.

Зимното слънцестоене бе на следващия ден.

— Дремни малко — каза му Лио, който все още се мъчеше с клетката, — твой ред е.

Джейсън си пое дълбоко въздух.

— Лио, извинявам се за нещата, които ти наговорих в Чикаго. Не бях на себе си. Ти не ме дразниш изобщо и знам, че си вършиш работата съвестно. Бих искал да умея поне половината от нещата, които правиш ти.