Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Една цепеница се срути в камината и нагоре полетя дъжд от искри, който ги стресна и накара Уил да замълчи; сърцето на Теса подскочи и тя откъсна поглед от него. Глупачка, ядосано си каза. Как може да си такава глупачка. Спомни си как се бе отнесъл той с нея, думите, които й бе казал, а сега бе допуснала коленете й да омекнат само от един ред на Дикенс.

— Много добре — каза тя. — Научил си наизуст доста голям откъс. Много впечатляващо.

Уил дръпна настрани яката на ризата си, разкривайки изящната извивка на ключиците си. В следващата минута тя осъзна, че й показва един белег, голям десетина сантиметра, недалеч от сърцето му.

— Мнемозина — каза. — Руната на паметта. Тя е неизтриваема.

Теса бързо отклони поглед.

— Късно е. Трябва да си лягам. Изморена съм — мина покрай него и тръгна към вратата. Чудеше се дали го е наранила, но след това прогони тази мисъл от съзнанието си. Това бе Уил; независимо дали бе непостоянен и с променливи настроения, или очарователен, когато бе в добро разположение на духа, той бе отрова за нея. За всекиго.

— „Ватек“ 15 15 Готически роман от Уилям Бекфорд (1760–1844). — Бел.прев. — каза той, смъквайки се от масата.

Тя се спря на вратата, осъзнавайки, че стиска здраво Колридж, но след това реши все пак да вземе книгата със себе си. Щеше да си доставя по малко удоволствие след Кодекса.

— Какво беше това?

— „Ватек“ — повтори той отново. — От Уилям Бекфорд. Щом „Отранто“ ти харесва — всъщност, помисли си тя, не си бе признавала, че й харесва, — мисля, че ще ти достави удоволствие.

— О — каза тя. — Добре. Благодаря. Ще го запомня.

Той не отвърна нищо; все още стоеше там, където го бе оставила, близо до масата. Гледаше към пода, тъмната му коса закриваше лицето му. Сърцето й поомекна и преди да успее да се спре, каза:

— И лека нощ, Уил.

Той вдигна поглед.

— Лека нощ, Теса — отново изглеждаше тъжен, но не толкова мрачен, колкото преди. Протегна ръка, за да погали Чърч, който бе спал по време на целия разговор и шума от падането на цепеницата в камината и сега продължаваше да лежи изтегнат върху стелажа с книги, с лапи във въздуха.

— Уил… — започна Теса, но бе твърде късно. Чърч нададе вой, събуждайки се от докосването на Уил, и се хвърли към него, оголил нокти. Уил започна да ругае. Теса излезе, без да може да скрие усмивката, появила се на лицето й.

С вик на възмущение Шарлот захвърли листа върху бюрото си.

— Алойзиъс Старкуедър е най-големият инат, лицемер, дегенерат и… — тя млъкна, като се опитваше да запази самообладание. Теса не бе виждала досега устните на Шарлот така неотстъпчиво стиснати.

— Имаш ли нужда от речник? — осведоми се Уил. Той се бе изтегнал в едно кресло, недалеч от камината в приемната, и бе вдигнал краката си върху канапето. Обувките му бяха покрити със засъхнала кал, която се бе посипала и върху канапето. Обикновено в такива случаи Шарлот го наказваше, но писмото, което бе получила от Алойзиъс тази сутрин и заради което ги бе събрала в гостната, очевидно бе погълнало цялото й внимание. — Защото май не ти достигат думи.

— Наистина ли е дегенерат ? — спокойно попита Джем от другото кресло. — Имам предвид, че това ексцентрично старче е почти на осемдесет, може просто да е мръднал.

— Не знам — отвърна Уил. — Но вероятно ще се учудиш какви номера могат да ти погодят старите приятелчета в „Дяволската кръчма“.

— Абсолютно никой, когото ти познаваш, Уил, не е в състояние да ни изненада — каза Джесамин, която лежеше върху шезлонга с мокра кърпа на челото. Главоболието още не й бе минало.

— Скъпа — с безпокойство каза Хенри, приближавайки се към бюрото, където седеше жена му. — Добре ли си? Имаш някакви леки петна.

Той не грешеше. По лицето и шията на Шарлот бяха избили червени петна.

— Мисля, че е очарователно — каза Уил. — Чух, че този сезон десените на точки отново са на мода.

Хенри обезпокоено потупа Шарлот по рамото.

— Искаш ли студена кърпа? Какво да направя, за да ти стане по-добре?

— Какво ще кажеш да отскочиш до Йоркшир и да отсечеш главата на този дърт козел? — войнствено изрече Шарлот.

— Да не би да искаш още повече да влошиш отношенията с Клейва? — попита Хенри. — Знаеш, че не проявяват разбиране към обезглавявания и неща от сорта.

— О, боже! — отчаяно рече Шарлот. — Аз съм виновна за всичко. Не знам защо си помислих, че мога да го предразположа. Той е просто кошмарен.