Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Зависи от това, какво искаш да ми кажеш — каза тя със смях, но когато не срещна усмивката му, почувства, че нещо не е наред. — Джем, всичко наред ли е? Уил…

— Не става въпрос за Уил — каза той. — Той със сигурност и без съмнение е абсолютно добре. Става въпрос за… Е, добре, сигурно вече се досещаш, че става въпрос за мен. — Той хвърли поглед нагоре и надолу към коридора. — Мога ли да вляза?

Теса за момент си помисли какво би казала леля Хариет за момиче, което разрешава на момче, с което не е обвързана, да влиза в стаята й, когато там няма никой друг. Но леля Хариет също е била влюбена, помисли си Теса. Толкова влюбена, че да позволи на годеника си да направи… така, че да я остави сама и с дете. Леля Хариет, дори и да бе жива, не би имала право да говори. Освен това етикетът бе различен за ловците на сенки.

Тя отвори широко вратата.

— Да, заповядай.

Джем влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Пристъпи към камината и се облегна на нея; след това, решавайки, че не се чувства удобно така, прекоси стаята и застана срещу Теса.

— Теса — каза той.

— Джем — отвърна му тя, имитирайки сериозния му глас, но този път не се усмихна. — Джем — отново повтори тя, по-тихо. — Ако става въпрос за здравето ти, за болестта ти, моля те, кажи ми. Ще направя всичко, каквото е по силите ми, за да ти помогна.

— Не става въпрос за болестта ми — отвърна той. След това си пое дълбоко дъх. — Знаеш, че не успяхме да открием Мортмейн — каза. — След няколко дни Институтът ще бъде в ръцете на Бенедикт Лайтууд. Той със сигурност ще разреши Уил и аз да останем тук, но не и ти, а и нямам желание да живея в място, управлявано от него. Още повече, че Уил и Гейбриъл ще се изтрепят още в първата минута. И това ще бъде краят на сплотената ни компания; Шарлот и Хенри ще си намерят друго жилище, не се и съмнявам в това, Уил и аз вероятно ще заминем за Идрис, когато станем на осемнайсет, а Джеси — предполагам, че това, което ще стане с нея, ще зависи от присъдата на Клейва. Няма да можем обаче да те вземем с нас в Идрис. Ти не си ловец на сенки.

Сърцето на Теса заби учестено. Тя се отпусна върху края на леглото си. Изведнъж й прилоша. Спомни си подмятането на Гейбриъл, че семейство Лайтууд ще намерят „работа“ за нея; след като бе присъствала на бала в къщата им, не можеше да си представи нищо по-лошо от това.

— Разбирам — каза тя. — Но къде ще отида аз? Не, не ми отговаряй; знам, че това не е твоя отговорност. Все пак ти благодаря, че ми обясни всичко това.

— Теса…

— Вие всички бяхте достатъчно любезни — каза тя, — разрешавайки ми да остана да живея тук, въпреки че това не се харесваше на Клейва. Време е вече да си намеря друго място…

— Твоето място е с мен — каза Джем. — Както винаги е било.

— Какво имаш предвид?

Той пламна, по бледото му лице изби червенина.

— Ето какво имам предвид — каза той. — Теса Грей, ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Теса изненадано подскочи.

— Джем!

Те се гледаха един друг известно време. Най-после той заговори, опитвайки се гласът му да прозвучи възможно най-небрежно, но всъщност бе доста дрезгав.

— Това не беше „не“, надявам се, но не беше и „да“.

— Шегуваш се, нали?

— Изобщо не се шегувам.

— Не можеш да го направиш, аз не съм ловец на сенки. Ще те изгонят от Клейва…

Той пристъпи към нея, в очите му се четеше нетърпение.

— Може и да не си точно ловец на сенки. Но не си и мунданка, а най-вероятно не си и долноземка. Ситуацията ти е уникална, така че нямам представа какво ще направи Клейвът. Във всеки случай обаче не могат да забранят нещо, което не е забранено от Закона. Ще трябва да обмислят твоя… нашия… конкретен случай, а това ще отнеме месеци. Междувременно няма как да попречат на годежа ни.

— Виждам, че си сериозен — устата й бе пресъхнала. — Джем, това е наистина невероятно мило от твоя страна. Вярвам ти. Оценявам постъпката ти. Но не мога да приема саможертвата ти.

— Саможертва ли? Теса, аз те обичам. Искам да се оженя за теб.

— Аз… Джем, ти си не само мил, но и самопожертвувателен. Как мога да съм сигурна, че не го правиш единствено заради мен?

Той бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам нещо гладко и кръгло. Беше медальон от млечнозелен ахат, с гравирани върху него китайски йероглифи, които тя не можеше да прочете. Подаде й го с разтреперана ръка.

— Бих могъл да ти дам семейния ни пръстен — каза той. — Но се предполага, че трябва да ми го върнеш, когато изтече годежът, и тогава да си разменим руни. Искам да ти дам нещо, което да остане твое завинаги.