Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Уил само махна с ръка.

— Великолепните руни иратце , които ми направи, си свършиха работата. Нямам нужда от почивка. Искам само да видя Теса и да ви попитам… — той не довърши изречението си, впервайки поглед в писмото върху бюрото на Шарлот. Направи няколко крачки с дългите си крака, стигна до бюрото, грабна го и го прочете със същото изражение на огорчение, което се бе появило и на лицето на Хенри. — Шарлот, не можеш да се откажеш от Института.

— Клейвът ще ви намери друго място за живеене — каза Шарлот. — Или може би ще останете тук, докато навършите осемнайсет, независимо от семейство Лайтууд…

— Не искам да живея тук без теб и Хенри. Защо мислиш, че стоя тук? Заради атмосферата ли? — Уил започна да мачка листа, докато не го разкъса. — Дори Джесамин ми липсва ужасно… е, добре, само малко. А Лайтууд ще освободят слугите ни и ще назначат на тяхно място свои. Шарлот, не можеш да разрешиш това да се случи. Това е нашият дом. Това е домът на Джем, на Софи.

Шарлот го погледна озадачено.

— Уил, сигурен ли си, че нямаш температура?

— Шарлот — Уил запрати хартията обратно върху бюрото. — Забранявам ти да се отказваш от поста си на ръководител. Разбираш ли? През всички тези години ти ми даде всичко, на което си способна, сякаш бях твоя кръв, а аз нито веднъж не ти казах колко съм ти благодарен за това. Също и на теб, Хенри. Но аз съм ви благодарен и затова няма да те оставя да допуснеш тази грешка.

— Уил — каза Шарлот. — Всичко свърши. Имаме само три дни, за да открием Мортмейн и най-вероятно няма да успеем да го направим. Просто нямаме повече време.

— По дяволите Мортмейн — каза Уил. — Казвам го както в буквален, така и в преносен смисъл. Двуседмичният срок всъщност бе поставен от Лайтууд като някакъв глупав тест. Тест, който, както се оказа, е измама. Той работи за Мортмейн. Този тест бе опит да измъкне Института от вас. Но ако разкрием същността му — марионетка на Мортмейн — Институтът отново ще е ваш и търсенето на Мортмейн може да продължи.

— Джесамин ни каза, че ако разобличим Бенедикт, ще се превърнем в играчки в ръцете на Мортмейн…

— Не можем да не правим нищо — решително отвърна Уил. — Струва си поне да го обсъдим, не мислиш ли?

Шарлот не знаеше какво да каже. Това не бе Уил, когото познаваше. Той бе решителен, целенасочен, очите му излъчваха енергия и сила. Мълчанието на Хенри бе израз единствено на изненадата му. Уил кимна, възприемайки това като съгласие.

— Прекрасно — каза той. — Ще кажа на Софи да извика останалите.

И той излезе от стаята.

Шарлот погледна към съпруга си, мислите за новината, която искаше да му съобщи, се изпариха от главата й.

— Това Уил ли беше? — каза тя най-после.

Хенри повдигна рижата си вежда.

— Вероятно е бил похитен и след това заменен с някой автоматон — предположи той. — Възможно е…

На Шарлот не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи с него.

Теса мрачно дояде сандвичите и допи чая, ядосвайки се, че не може да спре да си пъха носа там, където не й бе работа. След това облече синята си рокля, което, без помощта на Софи, се оказа доста трудна задача. Погледни се само , помисли си тя, от няколко месеца имаш слугиня и вече напълно си се разглезила. Не можеш да се облечеш сама, не можеш да спреш да се вреш там, където не те искат. Скоро ще имаш нужда от някого, който да те храни с лъжичка, иначе ще умреш от глад. Тя направи гримаса на самата себе си в огледалото и седна пред тоалетката си, после взе сребърната си четка и я прокара по дългата си кестенява коса.

В този момент някой почука на вратата. Дано да е Софи , помисли си Теса, надявайки се, че ще може да й се извини. Е, добре, ще си получи извинението. И тя хвърли четката и се втурна да отвори.

Както веднъж, когато бе очаквала Джем и бе разочарована от появата на Софи, така и сега, очаквайки Софи, тя се изненада да види Джем, застанал на прага. Бе облечен със сиво вълнено палто и сиви панталони, на фона на които сребристата му коса изглеждаше почти бяла.

— Джем? — каза тя учудено. — Наред ли е всичко?

Сивите му очи се плъзнаха по лицето й, по дългата й спусната коса.

— Изглеждаш така, сякаш очакваш някой друг.

— Да, Софи — въздъхна Теса и отмахна някакъв заблуден кичур зад ухото си. — Страхувам се, че я обидих. Навикът ми да говоря, преди да помисля, отново ми изигра номер.

— О, това ли било — отвърна Джем, с необичайна за него липса на интерес. Обикновено той би попитал какво е казала на Софи, след което да я увери, че ще й помогне да измисли нещо, за да получи прошката й. Обичайният му интерес към всичко този път се бе изпарил, обезпокоено си помисли Теса; освен това бе твърде блед и погледна зад нея, сякаш искаше да се увери, че е сама в стаята. — Мога ли… сега… да говоря с теб насаме, Теса? Добре ли си вече?