Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Целият ми живот е опропастен и съсипан…

— Ти си на седемнайсет — каза Магнус. — Едва сега започваш да живееш, няма как животът ти да е съсипан. Не разбираш ли какво означава това, Уил? През изминалите пет години си живял с убеждението, че никой не те обича, защото в противен случай щеше да е мъртъв. Според теб, фактът, че са живи, е доказателство за безразличието им към теб. Но това не е така. Шарлот, Хенри, Джем… семейството ти…

Уил си пое дълбоко дъх, след това въздъхна. Бурята в главата му постепенно започна да утихва.

— Теса — промълви той.

— Е, добре — сега в гласа на Магнус прозвуча насмешлива нотка. Уил си даде сметка, че магьосникът е коленичил до него. Намирам се в къщата на върколак , помисли си Уил, един магьосник ме утешава, а наоколо се носи прахът на един мъртъв демон. Кой би могъл да си представи това? — Не мога да кажа със сигурност какви са чувствата на Теса към теб. Тя е много независимо момиче, може би си забелязал това. Но ти имаш всички шансове да спечелиш любовта й, както и всеки друг мъж, Уил. И не е ли това, което всъщност искаш? — потупа той Уил по гърба и отдръпна ръката си, изправяйки се на крака, високата му тъмна сянка се надвеси над Уил. — Ако това може да ти послужи за утеха, от това, което видях на балкона онази нощ, останах с впечатление, че тя по-скоро те харесва.

Магнус гледаше как Уил минава покрай фасадата на къщата. Когато стигна до външната врата, той се спря, с ръка върху мандалото, сякаш се поколеба, преди да се отправи към някакво дълго и трудно пътешествие. Луната се бе показала иззад облаците и осветяваше гъстата му тъмна коса и бледите му бели ръце.

— Много интересно — каза Улси, който изникна на вратата зад гърба на Магнус. В топлата светлина на къщата тъмнорусата му коса изглеждаше като златно кълбо. Той сякаш току-що се бе събудил. — Ако не те познавах по-добре, бих казал, че си падаш по това момче.

— Да ме познаваш по-добре в какъв смисъл, Улси? — попита Магнус нехайно, все още загледан в Уил и в светлините на Темза зад гърба му.

— Той е нефилим — отвърна Улси. — А ти никога не си се интересувал особено от тях. Колко ти плати, за да призовеш Марбас?

— Николко — отвърна Магнус и в този момент не виждаше нищо наоколо, нито реката, нито Уил, само картините, които се изреждаха в съзнанието му — очи, лица, устни, оттеглили се в съзнанието му, любов, която не можеше да назове по име. — Той ми направи услуга, която никога няма да забравя.

— Много е красив — каза Улси, — за човек.

— Напълно е съсипан — отвърна Магнус. — Като красива ваза, която някой е счупил на парчета. Ще са му нужни много късмет и умения, за да се превърне в това, което е бил някога.

— Или магия.

— Направих това, което бе по силите ми — тихо рече Магнус, когато Уил най-после бутна мандалото и вратата се отвори. Той излезе на улицата.

— Не изглеждаше много щастлив — забеляза Улси. — Каквото и да си направил за него…

— В момента е в шок — каза Магнус. — Пет години е вярвал в нещо, а сега установи, че през цялото това време е гледал света през изкривена призма, че всичко, което е жертвал, всичко, за което е смятал, че е правилно и благородно, не си е струвало, и че е наранявал всички, които е обичал.

— Боже господи — каза Улси. — Сигурен ли си, че наистина си му помогнал?

Уил мина през вратата и тя се затвори зад гърба му.

— Сигурен съм — отвърна Магнус. — Винаги е по-добре да живееш с истината, отколкото с лъжата. Още повече, че тази лъжа щеше да го направи самотен завинаги. Нямало е за какво да живее през тези години, но сега може да има всичко. Момче, което изглежда като него…

Улси се подсмихна.

— Въпреки че сърцето му не е свободно — каза Магнус. — Може би така е по-добре. Всичко, от което се нуждае сега, е да обича и да си върне обичта. Животът му не е бил никак лек, за крехката му възраст. Надявам се само тя да разбере това.

Дори и оттук Магнус можеше да види как Уил си пое дълбоко дъх, изправи рамене и продължи по улицата. И Магнус бе сигурен, че не си въобразяваше, в стъпките му се усещаше някакъв прилив на енергия.

— Не можеш да спасиш всяко птиче, паднало от гнездото — каза Улси, облягайки се на стената и скръствайки ръце. — Нито дори и най-красивите сред тях.

— Достатъчно ми е да спася едно — отвърна Магнус, когато Уил се изгуби от погледа му, и затвори вратата.