Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

По начина, по който винаги го бе правил. По начина, по който винаги се бе отказвал от това, което бе искал.

Но така щеше да е само до утре, може би…

Той прогони тази мисъл, преди да се е настанила в съзнанието му. По-добре да не мисли за това; по-добре да не се надява и после да се почувства разочарован. Той се огледа. Бе стигнал до „Чейни Уок“ с елегантните й къщи с фасади в джорджиански стил. Спря пред номер 16. Къщата бе голяма, имаше солидна желязна ограда и прозорец, издаден навън. В оградата бе монтирана изящно изработена врата; тя бе отворена и той се вмъкна вътре, отправяйки се към входната врата, където натисна звънеца.

За най-голямо негово учудване вратата му отвори не някой лакей, а Улси Скот, русата му коса се спускаше в безпорядък по раменете. Носеше тъмнозелен халат от китайски брокат над тъмните панталони, а гърдите му бяха голи. Върху едното му око се кипреше златен монокъл. В лявата си ръка държеше лула и докато разглеждаше внимателно Уил, издиша във въздуха облаче сладникав, предизвикващ кашлица дим.

— Най-накрая сте скъсали и си осъзнал, че обичаш мен, нали? — обърна се той към Уил. — Обожавам тези изненадващи среднощни обяснения в любов. — Той се облегна на рамката на вратата и вяло махна с ръката си, върху която можеше да се види пръстен. — Влизай.

Уил направо онемя. Не му се случваше често да изпада в ситуации, подобни на тази, и трябваше да признае, че всичко това съвсем не му бе приятно.

— Остави го на мира, Улси — обади се познат глас от вътрешността на къщата. Бе Магнус, който идваше по коридора. Той се приближи, закопчавайки ръкавите на ризата си, косата му бе кълбо черни сплъстени кичури. — Казах ти, че Уил скоро ще дойде.

Уил премести поглед от Магнус към Улси. Магнус бе бос, както и върколакът. На шията на Улси блестеше златна верижка. На нея висеше медальон, върху който бяха изписани думите „Beati Bellicosi“ — „Благословени са воините“. Под тях бе изобразена вълча лапа. Скот забеляза, че Уил се е загледал в нея и се усмихна.

— Какво точно гледаш?

— Улси — каза Магнус.

— В бележката ти се споменаваше за призоваване на демони — каза Уил, гледайки към Магнус. — Нали не си ме извикал… за нещо друго?

Магнус поклати рошавата си глава.

— Не, работата си е работа. Улси бе така добър да ме приюти, докато реша какво да правя.

— Слушайте, защо не отскочим до Рим? — каза Скот. — Обожавам Рим.

— Добре, само че преди това ще се наложи да използвам една от стаите ти. По възможност някоя по-празна.

Скот махна монокъла и се взря в Магнус.

— И какво смяташ да правиш в тази стая? — в гласа му прозвучаха двусмислени нотки.

— Ще призова демона Марбас — каза Магнус, усмихвайки се.

Скот едва не се задави с дима от лулата.

— Струва ми се, че представите ни за приятно прекарана вечер са доста различни…

— Улси — Магнус прокара ръка през рошавата си черна коса. — Не ми е приятно да повдигам този въпрос, но ми дължиш услуга. Спомняш ли си в Хамбург през 1863?

Скот вдигна ръце.

— Е, добре. Можеш да използваш стаята на брат ми. Никой не я е използвал след смъртта му. Забавлявай се. Аз ще бъда в гостната с чаша шери и ще разглеждам едни малко по-игриви гравюри, които донесох от Румъния.

Казвайки това, той се обърна и се отправи нататък. Магнус направи жест на Уил да влезе и той с готовност пристъпи навътре, а топлината на къщата го обгърна като одеяло. Тъй като нямаше лакей, той съблече синия си вълнен фрак и го преметна през рамо, докато Магнус го наблюдаваше с любопитство.

— Уил — каза той, — виждам, че не си изгубил и минута, след като си получил бележката ми. Не те очаквах преди сутринта.

— Знаеш какво означава това за мен — отвърна Уил. — Как може да си помислиш, че бих могъл да го отложа?

Очите на Магнус се взираха в неговите.

— Подготвен ли си? — продължи той. — За това, че има вероятност да не успеем? Демонът да не е същият или пък призоваването да не се окаже сполучливо?

За известно време Уил остана неподвижен. Можеше да види собственото си лице в огледалото, висящо до вратата. Бе ужасен, когато видя колко изтерзан изглеждаше, когато нищо вече не го делеше от изпълнението на най-съкровеното му желание.

— Не — каза той. — Не съм подготвен.

Магнус поклати глава.

— Уил… — въздъхна той. — Ела с мен.

Той се обърна с котешка грация и тръгна по коридора, а после се заизкачва по витата дървена стълба. Уил го последва по сенчестото стълбище, дебелият персийски килим заглушаваше стъпките му. В нишите в стените имаше статуи на преплетени тела от шлифован мрамор. Уил бързо отмести поглед, след това отново се загледа в тях. Магнус не обръщаше внимание на това какво прави Уил, а той, честно казано, никога не си бе представял, че двама души биха могли да се озоват в подобни пози, още повече, че това не им придаваше кой знае какво изящество.