Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

Когато вратата се затвори зад тях, Джем се наведе напред и обгърна с ръце долната част на месинговото легло на Теса. Гледаше я и се усмихваше леко, но усмивката му бе измъчена, а ръцете му висяха отпуснати. Около кокалчетата на пръстите му и под ноктите му имаше кръв.

— Таса, мила моя Теса — каза той нежно, а гласът му прозвуча успокоително като музиката на цигулката му. — Знам, че не можеш да ме чуеш. Брат Енох каза, че не си пострадала сериозно. Не мога да кажа, че това ме успокоява. По-скоро ми напомня за думите на Уил, когато ме уверява, че ние само малко сме се позагубили. Знам, че това означава, че в следващите няколко часа няма да видим нито една позната улица.

Той сниши глас, така че Теса не бе сигурна дали това, което каза след това, бе реалност или бе част от сънната тъма, напираща да я погълне, а тя се съпротивляваше.

— Никога не съм си го мислил — продължи той. — Че съм се изгубил, имам предвид. Винаги съм смятал, че човек не би могъл да се изгуби, ако познава сърцето си. Само че се страхувам, че мога да се изгубя, ако не опозная твоето — той затвори очи, сякаш бе напълно изтощен и тя видя колко тънки бяха клепачите му, като пергамент, и колко изморен изглеждаше. — Wo ai ni , Теса — прошепна той. — Wo bu xiang shi qu ni.

Тя знаеше, без да има представа откъде, какво означаваха тези думи.

Обичам те.

И не искам да те изгубя.

И аз не искам да те изгубя , искаше да отвърне тя, но думите не искаха да дойдат. Вместо това я обзе изтощение, подобно на тъмна вълна, и тихо я погълна.

Тъмнина.

В килията бе тъмно и първото нещо, което Теса осъзна бе, че се чувства ужасно самотна и изплашена. Джесамин лежеше в тясното легло, светлата й коса бе провиснала около раменете. Теса кръжеше над нея и същевременно докосваше съзнанието й. Джесамин изпитваше силна болка от загубата. По някакъв начин бе разбрала, че Нат е мъртъв. Преди, когато Теса се бе опитвала да докосне съзнанието й, бе срещнала съпротива, но сега усети само скръб, която се разрастваше, подобно на капка мастило във вода.

Кафявите очи на Джеси бяха отворени и взрени в тъмнината. Нямам нищо. Думите отекнаха като камбана в съзнанието на Теса. Избрах Нат, а не ловците на сенки, а сега той е мъртъв и Мортмейн иска аз също да съм мъртва, а Шарлот ме презира. Рискувах и загубих всичко.

Теса видя, че Джесамин протегна ръка и смъкна от шията си малка верижка. На нея висеше златен пръстен с блестящ бял камък — бе диамант. Стискайки го между пръстите си, тя започна да пише с него върху каменната стена.

Дж. Г.

Джесамин Грей.

Джесамин понечи да напише още нещо, но Теса никога нямаше да разбере какво, защото когато тя притисна отново скъпоценния камък към стената, той се счупи на парченца, а кокалчетата на пръстите й се одраскаха в стената.

Не бе необходимо да докосва съзнанието на Джесамин, за да разбере какво си бе помислила. Дори диамантът не бе истински. Джесамин нададе слаб вик, падна в леглото и зарови лице в грубото одеяло.

Когато Теса отново се събуди, навън бе тъмно. Слабата светлина на звездите струеше през високите прозорци на лечебницата и до масичката край леглото й гореше лампа с магическа светлина. До нея имаше чаша с билкова отвара, от която се издигаше пара, и чинийка с бисквити. Тя седна в леглото, канейки се да посегне към чашата и замръзна.

В леглото срещу нея бе седнал Уил, облечен в широка риза и панталони, наметнал черен халат. Кожата му изглеждаше бледа на лунната светлина, но дори оскъдната светлина не бе в състояние да изтрие синевата от очите му.

— Уил — промълви тя стреснато. — Защо си буден? — Дали я бе гледал, докато е спяла , озадачено си помисли. Колко странно и напълно не в негов стил.

— Донесох ти билкова отвара — каза той малко сковано. — Гласът ти звучи така, сякаш си сънувала кошмари.

— Така ли? Дори не си спомням какво сънувах — притегли тя завивките към себе си, въпреки че непретенциозната й нощница я покриваше достатъчно. — Мислех, че съм избягала, че реалният живот е кошмарът, а в съня си ще мога да намеря покой.

Уил вдигна чашата и седна на леглото до нея.

— Ето. Изпий това.

Тя пое чашата от ръцете му. Отварата имаше леко горчив, но приятен вкус, на настъргана лимонова кора.

— Какво е действието й?

— Ще те успокои — отвърна Уил.

Тя го погледна, усещаше в устата си вкус на лимон. Погледът й бе леко замъглен; Уил й изглеждаше като нещо от съня й.

— Как се чувстваш? Боли ли те?