Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Е, добре. Не съм го виждал никога досега. Щях да си спомня, ако го бях виждал. Изглежда ми вкусен — и демонът се ухили, оголвайки острите си като бръснач зъби. — Не съм бил на тази земя от, ъъъ, хиляда години, ако не и повече. Никога не мога да направя разлика между сто и хиляда. Както и да е, последният път, когато бях тук, всички живееха в землянки и ядяха дървеници. Съмнявам се, че е бил наоколо, освен ако не е от порода, живееща много по-дълго, отколкото мога да допусна.

Магнус завъртя очи.

— Твърдо си решил, че по никакъв начин няма да ни помогнеш, така ли?

Демонът сви рамене, жест, който беше твърде човешки.

— Настояваше да чуеш истината. Казах я!

— Добре, а чувал ли си за демон, подобен на този, който описах? — прекъсна го Уил, в гласа му се долавяше отчаяние. — Тъмносин, с дрезгав като шкурка глас и с дълга опашка с шипове.

Демонът го погледна с отегчено изражение.

— Имаш ли представа колко вида демони има в празнотата, нефилиме? Хиляди или може би дори милиони. В сравнение с великия град на демоните, Пандемониум, вашият Лондон прилича на някакво село. Става въпрос за демони с различна форма, големина и цвят. При това някои от тях могат да променят външността си, ако поискат.

— О, замълчи тогава, щом не можеш да си полезен — каза Магнус и хлопна книгата. Свещите мигновено угаснаха, а демонът изчезна с тревожен вопъл, оставяйки след себе си тънка струйка зловонен дим.

Магьосникът се обърна към Уил.

— Бях сигурен, че този път е точно този, който ти трябва.

— Вината не е твоя — Уил се тръшна на един от диваните, избутани до стената. Беше му горещо и студено едновременно, по кожата му сякаш лазеха мравки, нервите му бяха изопнати от разочарованието, че трябва да се върне обратно, без да се е добрал до нещо. Той нетърпеливо свали ръкавиците си и ги пъхна в джобовете на закопчаното си палто. — Поне се опита. Тамъз имаше право. Не можах да ти дам достатъчно информация, за да продължиш.

— Предполагам — тихо отвърна Магнус, — че ми каза всичко, което си спомняш. Отворил си Пиксиса и си освободил демона. Той те е проклел. Поиска от мен да намеря този демон и да видя дали няма да заличи проклятието. Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

— Това е всичко, което мога да ти кажа — отвърна Уил. — Едва ли ще ми помогне да скрия нещо, щом знам какво търся. За теб това би означавало да намериш игла, о, боже, дори не в купа сено. В кула, натъпкана с други игли.

— Пъхни ръката си в кула с игли — отвърна Магнус — и най-вероятно ще я нараниш сериозно. Сигурен ли си, че искаш точно това?

— Сигурен съм, че алтернативата е още по-лоша — каза Уил, като не откъсваше очи от опушеното място в пода, където бе стоял демонът. Беше изтощен. Руната за енергия, която си бе поставил тази сутрин, преди да тръгне към заседанието на Съвета, почти се бе изличила към обяд и главата му пулсираше. — Пет години живях с това. Мисълта да продължа да живея с него дори още една ме плаши повече от мисълта за смъртта.

— Ти си ловец на сенки; не се страхуваш от смъртта.

— Разбира се, че се страхувам — отвърна Уил. — Всеки се страхува от смъртта. Може да сме родени от ангели, но не знаем много повече от вас за това, което се случва след смъртта.

Магнус се премести по-близо до него и седна в противоположния край на дивана. Златистозелените му очи светеха в полумрака като очите на котка.

— Значи не знаете, че след смъртта има само забрава.

— А вие може би не знаете, че няма, така ли? Джем вярва, че всички се прераждаме, че животът е колело. Умираме, променяме се и се прераждаме, както сме заслужили да се преродим, съобразно делата ни в този свят — Уил погледна надолу към изгризаните си нокти. — Аз сигурно ще се преродя в гол охлюв, маринован от някого.

— Пътят на душите — промълви Магнус и устните му се разтеглиха в усмивка. — Добре, продължавай да мислиш в същия дух. Вероятно си направил нещо добро в последния си живот, за да се преродиш в това, което си. Нефилим.

— О, да — унило отвърна Уил. — Извадил съм голям късмет.

После изтощено облегна глава назад върху дивана.

— Предполагам, че са ти необходими още… съставки. Мисля, че на старата Мол оттатък в „Черепите и костите“ вече й се повдига от мен.

— Аз имам други канали — отвърна Магнус, на когото очевидно му стана жал. — Но преди това трябва да направя някои проучвания. Дали не можеш да ми кажеш повече за природата на проклятието…

— Не — надигна се Уил. — Не мога. Казах ти вече, поех твърде голям риск, когато ти казах за съществуването му. Ако ти кажа повече…