Изненадващ проблясък се мерна в очите на Ейдриън, последван от прозрение. Взря се внимателно в Ейб.
— Може би защото той не желае конкуренция.
Ченето ми едва не се удари в пода. За никого не беше тайна, алхимици или морои, че Ейб Мазур търгува с нелегални стоки. Ала никога не ми бе хрумвало, че той би могъл да продава големи количества вампирска кръв на желаещи хора. Но докато го изучавах по-продължително, осъзнах, че е трябвало да се досетя.
— Хайде, хайде — рече Ейб, без да му трепне окото, — не е нужно сега да засягаме неприятни теми.
— Неприятни? — възкликнах. — Ако си замесен в нещо подобно…
Ейб вдигна ръка, за да ме спре.
— Достатъчно, моля. Защото ако довършиш изречението с думите, че ще говориш с алхимиците, тогава най-добре да ги извикаме тук и да обсъдим всички мистерии. Като например тази, как господин Дарнъл е изгубил окото си.
Замръзнах.
— Стригоите са му го извадили — намеси се Ейдриън нетърпеливо.
— О, хайде сега — махна с ръка Ейб и устните му се извиха в усмивка. — Тъкмо вярата ми в теб започна да се възражда. Откога стригоите са способни на подобно прецизно осакатяване? Много изкусно осакатяване, бих добавил. Не че навярно някой е забелязал. Прахосан талант, ако питате мен.
— Какво искаш да кажеш? — ужаси се Ейдриън. — Не са били стригои? Да не би да казваш, че някой нарочно е извадил окото му? Да не би да казваш, че ти… — Думите му заглъхнаха и той само местеше поглед между мен и Ейб. — Това е, нали? Вашата дяволска сделка? Но защо?
Свих се, когато три чифта очи се впериха в мен, но нямаше начин да призная това, което Ейдриън се опитваше да проумее. Може би, ако бяхме сами, щях да му кажа. Може би. Ала не можех да му го кажа, докато Ейб изглеждаше толкова самодоволен и определено не и в присъствието на чуждо лице като Анджелина.
Бих могла да кажа на Ейдриън как открих сестра си Карли преди няколко години, след като бе имала среща с Кийт. Беше по времето, когато той все още живееше с нас, малко преди тя да замине за колежа. Карли не искаше да излиза с него, но нашият баща обичаше Кийт и бе настоял. Кийт бе неговото златно момче и не би могъл да стори нищо лошо. Кийт също вярваше в това и ето защо не е могъл да приеме „не“ за отговор, когато двамата с Карли останали насаме. Тя дойде при мен след това, промъкна се в спалнята ми късно през нощта и плака в прегръдките ми.
Инстинктивната ми реакция беше веднага да кажа на родителите ни, ала Карли се страхуваше твърде много — особено от баща ни. Аз бях млада и не по-малко изплашена от самата нея, готова да се съглася с всяко нейно желание. Карли ме накара да обещая, че няма да кажа на родителите ни, така че аз насочих усилията си да я убедя, че вината не е била нейна. През цялото време ми повтаряше как Кийт не спирал да я уверява колко красива била и как не му оставила избор, че не му било възможно да откъсне поглед от нея. Накрая успях да я убедя, че не е направила нищо лошо, че не го е подвела, ала Карли продължи да настоява да не казвам на никого.
Това бе едно от най-големите съжаления в живота ми. Мразех мълчанието си, ала не толкова много, колкото мразех Кийт, задето си мислеше, че може да изнасили едно толкова сладко и нежно момиче като Карли и да му се размине безнаказано. Наскоро след това, при първата си задача, се запознах с Ейб Мазур и тогава осъзнах, че има и други начини Кийт да си плати за стореното и в същото време да спазя обещанието си към сестра си. И така, сключих своята сделка с дявола, без да се интересувам, че тя ще ме обвърже с него — или че се принизявах до варварски прийоми на отмъщение. По-рано тази година Ейб организира фалшиво нападение на стригои и едното око на Кийт бе извадено. В замяна аз се превърнах в нещо като „придворният алхимик“ на Ейб. Това бе част от причината да помогна на Роуз при бягството й от затвора. Бях му задължена.
В известна степен, осъзнах по-късно с горчивина, може би бях направила услуга на Кийт. Само с едно останало око, може би в бъдеще вече нямаше да му е толкова „невъзможно“ да стои настрана от младите жени, които не се интересуват от чара му.
Не, със сигурност не можех да кажа на Ейдриън нищо от това, но той продължаваше да се взира в мен, а върху лицето му бяха изписани милион въпроси, докато се опитваше да разбере какво, по дяволите, ме бе накарало да наема Ейб като отмъстител.
Внезапно в съзнанието ми изплуваха думите на Лоръл: „Знаеш ли, понякога можеш да бъдеш дяволски плашеща.“ Преглътнах.
— Спомняш ли си, когато ме помоли да ти вярвам?
Читать дальше