Ришел Мийд - Кръвни връзки

Тя се изсмя грубо. Подобна гневна реакция беше изключително странна от толкова нежно и кротко момиче като Зоуи.

— Така ли го наричаш? Та ти дори каза, че си се опитвала да получиш повишение!

Намръщих се. Да, бях го казала. Но едва ли бих могла да й призная истината. Нито едно човешко същество не знаеше истината защо бях помогнала на Роуз. Да излъжа своите, особено сестра ми, ми причиняваше болка, но нямах друг избор. Както обикновено, бях уловена в капан. Затова се въздържах от коментар.

— Ти никога не си имала намерение да ставаш алхимик — заявих вместо това. — Има много по-добри неща на този свят, с които би могла да се занимаваш.

— Защото не съм умна колкото теб ли? — попита сестра ми. — Защото не говоря пет езика?

— Това няма нищо общо — троснах се аз. — Зоуи, ти си прекрасен човек и от теб вероятно би могъл да стане страхотен алхимик! Но, повярвай ми, животът на алхимиците… Ти не би искала да си част от него. — Исках да й кажа, че ще го намрази. Исках да й кажа, че собственото й бъдеще никога няма да зависи от нея, нито ще може да взима самостоятелно решения. Но чувството ми за дълг не ми го позволи и аз запазих мълчание.

— Щях да го направя — настоя тя. — Щях да помогна и да ни защитя от вампирите… Ако татко го искаше. — Гласът й потрепери леко и аз внезапно се зачудих какво в действителност подклаждаше желанието й да стане алхимик.

— Ако искаш да се сближиш с татко, намери друг начин. Каузата на алхимиците може и да е добра, но отдадеш ли и се веднъж, ще те притежават завинаги. — Исках да мога да й обясня какво означава това. — Ти не би искала такъв живот.

— Защото ти го искаш изцяло за себе си? — настоя тя. Зоуи беше с няколко сантиметра по-ниска от мен, но в момента бе обзета от такава ярост и гняв, че сякаш изпълваше стаята.

— Не! Аз не… Ти не разбираш — промълвих накрая. Исках да размахам ръце от раздразнение, но както винаги се сдържах.

Погледът, който ми хвърли, едва не ме вледени.

— О, мисля, че чудесно разбирам. — Тя се извърна рязко и забърза към вратата, като в същото време се движеше безшумно. Страхът от баща ни беше по-силен от гнева й към мен.

Останах да се взирам в мястото, където допреди малко стоеше тя. Чувствах се ужасно. Как можеше сестра ми да си помисли, че наистина се опитвам да открадна цялата слава за себе си, да я злепоставя, представяйки нещата така, че тя да изглежда некомпетентна? Защото точно това каза ти , упрекна ме един вътрешен глас. Предполагам, че беше истина, но никога не съм очаквала, че тя ще се засегне. Не подозирах, че Зоуи проявява интерес да бъде един от алхимиците. Дори и сега се питах дали това не бе по-скоро стремеж да бъде част от нещо и да се докаже пред баща ни, отколкото искрено желание да бъде избрана за тази мисия.

Каквито и да бяха подбудите й, вече нищо не можеше да се направи. Може и да не ми харесваше суровият начин, по който алхимиците се отнесоха с мен, но аз все още пламенно вярвах в това, което те вършат, за да закрилят хората от вампирите. И определено вярвах в необходимостта Джил да бъде опазена от себеподобните си, ако това ще означава избягване на гражданска война. Бих могла да свърша тази работа, при това добре. А Зоуи… тя ще бъде свободна да преследва каквато цел си избере в живота.

— Защо се забави толкова дълго? — попита баща ми, когато се върнах в кабинета. Разговорът ми със Зоуи ме бе задържал само две минути, които му се бяха сторили твърде дълги. Не си направих труда да му отговоря.

— Готов съм да тръгваме, когато пожелаеш — каза ми Кийт. Отношението му се бе променило, докато бях на горния етаж. Сега от него струеше толкова силно доброжелателство, че се зачудих как никой не проумява колко е фалшив. Очевидно бе решил да се опита да се държи по-приятелски с мен, надявайки се да впечатли останалите, или да ме омае дотолкова, че да не разкрия какво зная за него. И въпреки че бе надянал тази противна, абсолютно изкуствена усмивка, от него лъхаше някаква скованост. Начинът, по който бе скръстил ръцете си, ми подсказваше, но май само на мен, че не е по-щастлив от мен, че ще бъдем заедно. — Дори мога да шофирам през по-голямата част от пътя.

— Нямам нищо против да се редуваме — отвърнах, опитвайки се да не гледам стъкленото му око. Освен това не се чувствах удобно да ме вози някой с толкова лошо зрение.

— Бих искал да поговоря със Сидни насаме, преди да тръгне, ако никой няма нищо против — обади се баща ми.

Никой нямаше нищо против и той ме поведе към кухнята, като затвори вратата след нас. Постояхме тихо няколко минути, просто взирайки се един в друг със скръстени ръце. Внезапно ме връхлетя надеждата, че той може би иска да ми каже колко съжалява за това как се развиха нещата помежду ни през последния месец, че ми е простил и ме обича. Честно, бих била щастлива, дори ако искаше просто да се сбогува насаме с мен, като истински баща.