Ришел Мийд - Кръвни връзки

— Мошеник — отсече Стантън категорично. — Той знае твърде много за неща, за които не би трябвало. Полезен е, но не му вярвам.

Мошеник? Това беше доста меко казано. Ейб Мазур беше морой, чийто прякор в Русия — змей — беше достатъчно красноречив. Ейб ми бе направил няколко услуги, за които трябваше да му се отплатя, като поех огромен риск. Част от тази отплата бе помощта ми при бягството на Роуз. Е, той го нарече отплата; аз го наричам изнудване. Нямах никакво желание пътищата ни с него отново да се пресекат, най-вече защото се боях от следващото, което ще ми поиска. Най-смущаващото в цялата история бе, че нямаше към кого да се обърна за помощ.

Началниците ми нямаше да реагират добре, ако узнаят, че освен всичките ми соло изпълнения с вампирите, се забърквам и в странични сделки с тях.

— На никой от тях не бива да се вярва — изтъкна баща ми. Направи знака на алхимиците срещу злото, очертавайки кръст върху лявото си рамо с дясната ръка.

— Да, но този Мазур е по-лош от повечето — присъедини се Микълсън. Потисна прозявката си, напомняйки на всички нас, че вече минава полунощ. — Разбрахме ли се за всичко?

Разнесе се одобрително мърморене. Буреносното изражение на Кийт издаваше колко е нещастен, че не е станало неговото, но повече не се опита да попречи на участието ми в мисията.

— Предполагам, че сега вече можем да тръгваме — заяви. Беше ми нужна секунда, да осъзная, че „ние“ означава той и аз.

— Веднага ли? — изумих се.

Той сви рамене.

— Вампирите скоро ще потеглят. Трябва да сме сигурни, че всичко е готово за тях. Ако се редуваме зад волана, утре следобед ще бъдем там.

— Страхотно — отвърнах сковано. Пътешествие с кола в компанията на Кийт. Брр! Ала какво друго можех да кажа? Нямах избор, а дори и да имах, не бях в положение да отхвърля каквото и да е предложение на алхимиците. Тази нощ бях изиграла всичките си карти и да съм с Кийт бе по-добре, отколкото да ме изпратят в поправителен център. Освен това току-що бях водила тежка битка, за да докажа себе си и да предпазя Зоуи.

Баща ми ме изпрати да си събера багажа със същия рязък и отсечен тон, с който по-рано ми бе наредил да се облека подобаващо. Оставих ги да си говорят и се качих забързано и безшумно в стаята си. Знаех, че майка ми спи. Бях експерт в сръчното и бързо опаковане на багаж, благодарение на изненадващите пътувания с баща ми в детството ми. Всъщност винаги имах под ръка чанта с най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности и бях готова да потегля. Проблемът не беше толкова в скоростта, колкото да реша какво количество да взема. Никой не бе определил продължителността на тази задача и имах притеснителното чувство, че всъщност никой не знаеше. Дали ставаше дума за няколко седмици? Или за цяла учебна година? Бях чула, че някои морои искат да се отмени закона, който застрашаваше живота на Джил, но изглежда това бе една от онези законови процедури, която щеше да отнеме известно време. Като капак на всичко дори не знаех какво се носи в една гимназия. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че времето ще е горещо. Така че опаковах десет от най-леките си дрехи, като се надявах, че ще имам възможност да ги пера.

— Сидни?

Тъкмо прибирах лаптопа в чантата му, когато Зоуи се появи на прага. Беше сплела наново плитките си, така че изглеждаше по-спретната и аз се запитах дали това не бе поредното усилие да впечатли баща ни.

— Здравей — усмихнах й се. Тя се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си. Радвах се, че е дошла да се сбогуваме. Сестра ми щеше да ми липсва и исках тя да знае, че…

— Защо ми причини това? — попита тя ядосано, преди да успея да изрека и дума. — Знаеш ли колко унизена се чувствам?

Бях толкова слисана, че за миг останах безмълвна.

— Аз… За какво говориш? Опитах се да…

— Ти ме изкара напълно некомпетентна! — избухна сестра ми. Изумих се, когато видях сълзите, блеснали в очите й. — Не спираше да повтаряш как нямам никакъв опит и не бих могла да се справя с това, което двамата с татко правите! Изглеждах като пълен идиот пред всички онези алхимици! И пред Кийт.

— Кийт Дарнъл е последният, който трябва да те притеснява — побързах да я уверя, опитвайки се да се овладея. Виждайки буреносното изражение на лицето й, въздъхнах, докато си припомнях подробности от разговора в кабинета. Не се бях опитвала да дискредитирам Зоуи, а по-скоро исках да се уверя, че тя няма да бъде изпратена на тази мисия. Нямах представа, че ще приеме нещата по този начин. — Виж, не се опитвах да те засрамя. Само се стараех да те защитя.