Ришел Мийд - Кръвни връзки

Той се взираше настойчиво в мен. Кафявите му очи бяха толкова подобни на моите. Надявах се обаче, че моите никога няма да имат толкова студено изражение.

— Не е необходимо да ти казвам колко важно е всичко това за нас.

Дотук с бащината обич.

— Не, сър — съгласих се. — Не е необходимо.

— Не зная дали ще можеш да заличиш срама, който ни навлече като избяга с тях, ала това е стъпка в правилната посока. Не се проваляй. Сега си подложена на изпитание. Следвай заповедите. Запази момичето морой в безопасност. — Той въздъхна и прокара ръка през тъмнорусата си коса, която също бях наследила от него. Странно, помислих си, имаме толкова общи черти… и все пак бяхме толкова различни. — Благодаря на Бог, че Кийт е с теб. Следвай го. Той знае какво прави.

Сковах се. В гласа му отново прозвуча онази нотка на гордост, като че ли Кийт бе най-великото нещо, стъпвало някога по земята. Баща ми се бе погрижил обучението ми да е задълбочено и пълно, но докато Кийт живееше с нас, той го бе водил на пътувания и му бе преподавал уроци, от които аз никога не съм била част. Със сестрите ми бяхме бесни. Винаги сме подозирали, че баща ни съжалява, че има само дъщери, и това бе доказателството. Но не ревността накара кръвта ми да кипне и да стисна зъби. За миг си помислих: Ами ако му кажа какво зная? Какво ще си помисли тогава за своето златно момче? Ала, докато се взирах в суровите очи на баща си, сама си отговорих на въпроса: Няма да ми повярва. Това тутакси бе последвано от спомена за гласа и изплашеното лице на момиче, чиито големи, кафяви очи се взираха в мен. Не казвай, Сидни. Каквото и да става, не казвай какво е направил Кийт. Не казвай на никого. Не бих могла да я предам.

Баща ми все още очакваше отговора ми. Преглътнах и кимнах.

— Да, сър.

Той повдигна вежди, явно доволен и ме потупа грубо по рамото. Това бе най-големият жест на привързаност, който бе проявявал напоследък. Трепнах, едновременно от изненада, а и за да се отърся от сковаността и безсилието си.

— Добре. — Той пристъпи към кухненската врата, сетне се спря и погледна отново към мен. — Може би все още има надежда за теб.

Пътуването до Палм Спрингс беше истинско мъчение. Бях изтощена, защото ме измъкнаха внезапно от леглото, а после нито за миг не успях да подремна, докато Кийт беше зад волана. Прекалено много ми се струпа на главата: Зоуи, репутацията ми, предстоящата мисия… Мислите ми неспирно кръжаха. Исках просто да уредя всички проблеми в живота ми, но шофирането на Кийт никак не ми помагаше да успокоя нервите си.

Освен това бях разстроена, защото баща ми не ми позволи да се сбогувам с майка. Той се оправда с думите, че трябвало да я оставим да спи, но аз знаех истината. Опасяваше се, че ако тя узнаеше за заминаването ми, можеше да се опита да ни спре. И без това беше бясна заради последната ми мисия: пропътувах сама през половината свят, само за да ме върнат като пакет у дома, без ясна представа за бъдещето ми. Майка ми смяташе, че алхимиците са ме използвали безмилостно и бе заявила на баща ми, че се радва, задето изглежда са приключили с мен. Не зная дали тя наистина можеше да се противопостави на плановете, обсъждани тази нощ, но не исках да рискувам да изпратят Зоуи вместо мен. Със сигурност не очаквах от баща ми топло и мило сбогуване, но се чувствах странно да тръгна на път с толкова неуредени отношения със сестра ми и майка ми.

На зазоряване пустинният пейзаж на Невада набързо се превърна в бляскаво море от червено и меднокафяво. Окончателно се простих с надеждите си да поспя и вместо това реших да се стегна и заредя с енергия. От една бензиностанция си купих от най-големите чаши с кафе, от седемстотин милилитра, след което уверих Кийт, че мога да шофирам през останалата част от маршрута. Той ми отстъпи волана с радост, но вместо да поспи, също си купи кафе и през останалите часове не престана да дърдори. Все още се придържаше към тактиката си да се преструва, че сме приятели и почти ми се прииска да се върне към враждебното си отношение. Бях решена да не му давам никакъв повод да се усъмни в мен, затова полагах много усилия да се усмихвам и да кимам утвърдително, макар никак да не беше лесно, защото постоянно трябваше да стискам зъби.

Някои от разговорите с него не бяха толкова непоносими. Можех да се справя с деловата част, а и трябваше да обсъдим още много подробности. Той ми разказа всичко, което знаеше за училището и общежитието към него, и поглъщах с интерес сведенията за бъдещия ми дом. Подготвителното училище „Амбъруд“ очевидно беше престижно и разсеяно се запитах, дали мога да се престоря, че все едно съм в колеж. Според стандартите на алхимиците притежавах всички знания, от които се нуждаех за работата си, ала нещо в мен винаги копнееше за повече и повече познание. Трябваше да се примиря със самостоятелното си обучение и изследвания, но при все това колежът — или близостта до тези, които знаят повече и има на какво да ме научат — отдавна беше моя мечта.