Ришел Мийд - Кръвни връзки

Като ученик в последен курс щях да имам повече свобода извън кампуса и една от първите задачи, необходима за осъществяването на мисията — след като уредим фалшивите самоличности — беше да ми се осигури кола. Увереността, че в пансиона няма да съм отрязана от света, правеше нещата малко по-поносими, макар да бе очевидно, че половината от желанието на Кийт аз да се сдобия със собствено превозно средство бе, за да е сигурен, че ще мога да поема всякакви задължения, свързани с работата.

Освен това Кийт ме осветли за нещо, което не бях осъзнала, но вероятно би трябвало.

— Ти и момичето Джил ще бъдете записани като сестри — осведоми ме той.

— Какво? — Фактът, че колата нито за миг не се отклони от пътя, бе много показателен за самообладанието ми. Да живееш с вампир бе едно, но да ти е роднина? — Защо? — настоях да узная.

С периферното си зрение видях, че сви рамене.

— Защо не? Това ще обясни защо прекарваш толкова време с нея, а и е добро извинение, че ще живеете в една стая. Обикновено в училищните пансиони учениците на различна възраст не съжителстват заедно, но… Ами… твоите „родители“ са обещали щедро дарение, което ги е накарало да променят обичайната си политика.

Бях толкова смаяна, че дори не изпитах обичайното вътрешно желание да го цапардосам, когато той завърши обяснението си с присъщото си самодоволно подхилване. Знаех, че ще живеем заедно… Но да се представяме за сестри? Това беше… странно. Не, не само това. Беше откачено.

— Това е лудост — промълвих накрая, твърде шокирана, за да измисля по-убедителен отговор.

— Само една формалност — каза Кийт.

Истина беше. Ала нещо в това да бъда представена за роднина на вампир объркваше всичките ми понятия и нагласи. Гордеех се с умението, което бях постигнала, как да се държа с вампирите, но част от това се дължеше на твърдата вяра, че съм външно лице, строго и ясно определен делови партньор, който няма нищо общо с тях. Ролята на сестра на Джил разрушаваше тези принципи. Внасяше известна близост, за която определено не бях готова.

— Да живееш с някой от тях не би трябвало да е трудно за теб — отбеляза Кийт, потропвайки с пръсти по стъклото на прозореца по начин, който опъваше нервите ми до скъсване. Нещо в прекалено нехайния му тон ме наведе на мисълта, че ми залагаше капан. — Свикнала си с това.

— Едва ли — отвърнах и продължих, като подбирах внимателно думите си. — Бях с тях само една седмица, не повече. И всъщност прекарах по-голямата част от времето си с дампири.

— Все тая — махна Кийт презрително. — Даже те са още по-лоши. Противни са. Не са човешки същества, но не са и изцяло вампири. Плод на неестествен съюз.

Не отговорих веднага, а вместо това се престорих на напълно погълната от пътя пред мен. Според всичко, на което ни учеха алхимиците, това, което той каза, беше истина. Бях възпитана с вярата, че вампирите от двете раси — морои и стригои — са греховни създания на мрака. Нуждаеха се от кръв, за да оцелеят. Но що за същество пие кръвта на друго? Беше отвратително и само от мисълта, че много скоро ще трябва да водя морой при захранващ, ме побиваха тръпки.

Но дампирите… Това беше по-сложна работа. Или поне сега за мен. Дампирите бяха наполовина хора и наполовина вампири, създадени по времето, когато двете раси свободно са се смесвали. През вековете вампирите са се отдръпнали от хората и понастоящем двете раси са стигнали до общото заключение, че подобни съюзи са забранени. Но въпреки това дампирската раса бе оцеляла, независимо, че дампирите не могат да имат деца от други дампири. Могат да имат потомство от морои или от хора, а много морои с удоволствие се заемаха с тази работа.

— Нали така? — попита спътникът ми.

Осъзнах, че се е втренчил в мен и чака да се съглася с него, че дампирите са противни — или може би се надяваше да възразя. Бях останала мълчалива твърде дълго.

— Така е — отвърнах, придържайки се към стандартната риторика на алхимиците. — В някои отношения те са по-лоши от мороите. Тяхната раса не би трябвало да съществува.

— За миг ме изплаши — рече Кийт. Гледах шосето, но в мен се прокрадна подозрението, че току-що ми е намигнал. — Помислих си, че ще ги защитиш. Би трябвало да те познавам по-добре и да не вярвам на историите за теб. Напълно разбирам, че си искала да спечелиш слава… Но, бога ми, сигурно е било адски трудно да работиш с един от тях.

Не можех да обясня как след като си прекарал малко време с Роуз Хатауей, бе много лесно да забравиш, че тя е дампир. Дори физически дампирите и хората трудно се различават. От Роуз бликаше толкова много живот и страст, че понякога приличаше много повече на човек, отколкото аз. И Роуз със сигурност не би приела покорно тази работа, смотолевяйки само едно „Да, сър“. За разлика от мен.