Рик Риърдън - Последният олимпиец

„Бекендорф…“

Припаднах и потънах като котва към дъното.

Сънищата на полубоговете са гадна работа.

Защото не са обикновени сънища, а видения, поличби и всевъзможни други мистични явления, от които ме заболява главата.

Сънувах, че съм в тъмен дворец на планински връх. За съжаление мястото ми беше добре познато: това беше дворецът на титаните на планината Отрис, или по-точно, на връх Тамалпаис в Калифорния. Голямата беседка нямаше покрив и се виждаше нощното небе, отстрани се издигаха черни гръцки колони и статуи на титани. По черния мраморен под проблясваха отблясъци от факли. В средата на залата, облечен в броня титан с мъка придържаше тежестта на фуниевиден вихър — това беше Атлас, който крепеше небосвода.

Край него двама титани стояха до бронзов мангал и се взираха в образите в пламъците.

— Голяма експлозия — рече единият. Той беше облечен в черна броня, изпъстрена със сребристи точки като звездното небе. Лицето му беше скрито зад шлем с извити овнешки рога.

— Няма значение — отвърна другият, който беше със златиста роба и очите му бяха златни като на Кронос. Цялото му тяло сияеше. Заприлича ми на Аполон, бога на Слънцето, само дето светлината от титана беше по-ярка и изражението му беше по-жестоко. — Боговете захапаха примамката. Скоро ще бъдат унищожени.

Не виждах ясно какво гледаха в пламъците: бури, срутващи се сгради, крещящи простосмъртни.

— Отивам на изток да застана начело на нашите сили — заяви златният титан. — Криос, ти остани тук да защитаваш Отрис.

Онзи с овнешките рога изсумтя.

— Винаги на мен се пада най-скучната задача. Повелител на юга. Господар на съзвездията. А сега трябва да дундуркам Атлас, докато ти се забавляваш.

Атлас изръмжа изпод вихрещите се облаци.

— Освободете ме, проклети да сте! Аз съм най-добрият воин. Поемете товара ми, за да отида на бойното поле!

— Замълчи! — изрева златният титан. — Проигра шанса си, Атлас. Провали се. И сега си точно там, където те иска Кронос. А ти, Криос: изпълни дълга си.

— А ако ти потрябват още бойци? — попита Криос. — Коварният ни изтупан братовчед не става за нищо, ако се стигне до бой.

Златният титан се засмя.

— Не се тревожи за него. Освен това, боговете едва успяха да се справят с първото ни предизвикателство и дори не подозират още колко сме им подготвили. Помни думите ми, само след няколко дни Олимп ще е разрушен и ще се съберем отново тук, за да празнуваме настъпването на Шестия век!

Златният титан избухна в пламъци и изчезна.

— О, защо! — измърмори Криос. — Той да изчезва в пламъци, а аз да нося тези глупави овнешки рога!

Мястото се промени. Сега бях пред двореца, скрит в сенките на една колона. До мен едно момче подслушваше титаните. Тъмна копринена коса, бледа кожа и черни дрехи — моят приятел Нико ди Анджело, синът на Хадес.

Погледна ме мрачно.

— Видя ли, Пърси? — прошепна той. — Времето ви изтича. Още ли смяташ, че ще можете да ги победите без моя план?

От думите му лъхаше студът на океанското дъно и чернота погълна съня ми.

— Пърси? — чух плътен глас.

Имах чувството, че са ме напъхали в гигантска микровълнова печка и са ме пуснали на десет минути. Отворих очи и видях над мен да се надвесва огромен силует.

— Бекендорф? — прошепнах с надежда.

— Не, братко.

Погледът ми се фокусира. Това беше циклоп — ръбесто лице, рошава кестенява коса, едно огромно, пълно с тревога око.

— Тайсън?

Той се ухили и зъбите му лъснаха.

— Браво! Мозъкът ти още работи!

Аз не бях толкова сигурен. Почти не усещах тялото си, бях вкочанен от студ. Гласът ми звучеше странно. Чувах Тайсън, но като че ли по-скоро усещах вибрациите в черепа си, а не нормалните звуци.

Изправих се и тънкият чаршаф отплува настрани. Бях в легло, направено от мека като коприна морска трева, в стая с украсени с раковини стени. Под тавана се носеха искрящи перли с размерите на баскетболна топка, от които струеше светлина. Намирах се на океанското дъно.

Като син на Посейдон, за мен това не беше никакъв проблем. Спокойно можех да дишам под водата и дори и дрехите ми не се намокряха, освен ако не го поисках. Но въпреки това леко се сепнах, когато една акула мина през прозореца, погледна ме равнодушно и продължи към другия край на стаята.

— Къде…

— В двореца на татко — отвърна Тайсън.

При други обстоятелства щях страшно да се радвам. Не бях стъпвал в царството на Посейдон и си мечтаех за това от години. Но сега ме болеше главата. Ризата ми беше обгорена от експлозията. Раните на ръката и на крака ми бяха заздравели — морската вода можеше да прави такива чудеса с мен, ако останех в нея достатъчно време, — но все още имах чувството, че ме е прегазил отбор по ръгби, съставен от лестригони.