Рик Риърдън - Последният олимпиец

Погледнах Люк и в мен се надигна гняв. Нямах представа дали съзнанието на Люк беше живо в това тяло. Може би, предвид промяната в гласа… или просто Кронос още не беше свикнал напълно с новата си форма? Така или иначе, това нямаше значение. Люк си беше подъл и зъл и преди Кронос да завладее тялото му.

Един глас ми нашепваше: „Все някога трябва да се изправиш срещу него. Защо не сега?“.

Според пророчеството, щом навършех шестнайсет, щях да направя някакъв избор, който щеше да спаси или да унищожи света. Дотогава оставаха само седем дни. Защо да не го направех сега? Ако наистина притежавах тази мощ, какво значение имаше някаква си седмица? Можеше веднага да сложа край на тази заплаха. И преди бях побеждавал чудовища и богове.

Люк се усмихна, все едно беше прочел мислите ми. Не, не беше Люк, а Кронос. Не биваше да го забравям.

— Хайде, ела — подкани ме той. — Ако не те е страх.

Тълпата ми направи път. Поех нагоре по стълбите с разтуптяно сърце. Бях сигурен, че някой ще ме промуши и гърба, но чудовищата ме оставиха да мина. Бръкнах в джоба си и напипах химикала. Свалих капачката и Въртоп се озова в ръката ми.

Изведнъж в десницата на Кронос грейна мечът му — двуметров извит ятаган, наполовина от божествен бронз, наполовина от стомана. Само при вида му коленете ми омекнаха като желе. Но преди да успея да размисля, атакувах.

Времето забави своя ход. Имам предвид, че буквално се забави, тъй като това беше във властта на Кронос. Все едно се движех в желе. Ръцете ми така натежаха, че едва успявах да повдигна меча. Кронос се усмихна, размаха ятагана си нехайно и ме зачака да допълзя към смъртта си.

Опитах се да се противопоставя на магията му. Призовах водата, източника на моята мощ. С годините бях подобрил това си умение, но този път като че ли нищо не се случи.

Направих още няколко крачки напред. Великаните ми се присмиваха. Жените змии се смееха със съскане.

— Вода! — примолих се аз. — Няма да ти се разсърдя, ако ми помогнеш малко…

Изведнъж в стомаха ме проряза болка. Корабът се наклони рязко на една страна и чудовищата се олюляха. Четири хиляди литра солена вълна се издигна от басейна и заля мен, Кронос и всички останали на палубата. Водата ме съживи, прогони магията на титана и аз скочих напред.

Не ми достигна бързина. Допуснах грешката да погледна лицето му — лицето на Люк, който навремето ми беше приятел. Колкото и да го мразех, не беше лесно да го убия.

Кронос не се терзаеше от подобни колебания. Замахна надолу с кривия си меч. Отскочих и злото острие мина на милиметри от мен, прорязвайки дупка в палубата между краката ми.

Ритнах Кронос в гърдите. Той се олюля едва-едва, само че явно беше по-тежък от Люк. Все едно бях сритал хладилник.

Титанът отново замахна с меча си. Парирах с Въртоп, но ударът му беше толкова силен, че не успях да го спра. Върхът на ятагана бръсна ръкава на ризата ми и раздра ръката. Раната не беше дълбока, но половината ми тяло се вцепени. Спомних си какво беше казал веднъж един телхин за меча на Кронос: „Внимателно, глупако! Само едно докосване до острието и душата веднага ще отлети от тялото ти.“ Сега разбирах какво означаваха думите му. Не просто губех кръв. Усещах как силата, волята, самоличността ми изтичат.

Олюлях се и отстъпих, прехвърлих меча в лявата си ръка и атакувах. Но вместо да го прониже, острието отскочи от корема му, все едно се беше ударило в камък. От този удар никой не би могъл да оцелее!

Кронос се изсмя.

— Доста слабо, Персей Джаксън. Явно Люк има право, че не си особено добър с меча.

Всичко плуваше пред очите ми. Знаех, че нямам много време.

— Люк се мислеше за голяма работа — рекох. — Но поне си беше той самият.

— Ще е жалко да те убия сега — измърмори Кронос, — преди да съм довършил замисъла си. Ще ми е приятно да видя ужаса в очите ти, когато осъзнаеш как възнамерявам да унищожа Олимп.

— Твоят кораб няма да стигне до Манхатън.

Ръката ми пулсираше. Пред очите ми играеха черни петна.

— И защо? — Златните очи на Кронос заискряха. Лицето му — лицето на Люк — беше като маска, неестествено и осветено отвътре от някаква зла сила. — Да не би да разчиташ на приятеля си с експлозивите?

Сведе поглед към басейна и извика:

— Накамура!

Момче в пълно старогръцко бойно снаряжение излезе напред. Лявото му око беше скрито с черна превръзка. Познавах го, разбира се: Етан Накамура, син на Немезида. Миналото лято му бях спасил живота в лабиринта и в замяна дребният негодник беше помогнал на Кронос да излезе от Тартар.