Рик Риърдън: Последният олимпиец

— Аааааааа! — нададох боен вик и се втурнах към него.

Миг преди да се сблъскаме, се метнах на пода като хокеист и се плъзнах по мокрите мраморни плочки право под чудовището. Все едно се пързалях по лед под тежащ седем тона брониран танк. Ако седнеше, ракът щеше да ме сплеска като палачинка, но преди да загрее какво се случваше, забих Въртоп в процепа в бронята му, пуснах меча и се изтласках от другата страна.

Чудовището потрепери и изсъска. Очите му помръкнаха. Рачо засия в яркочервено, вътрешностите му се изпариха. Празната черупка тупна на пода.

Нямах време да се дивя на подвига си. Хукнах към най-близките стълби, а край мен чудовища и полубогове крещяха заповеди и изваждаха оръжията си. Аз бях с голи ръце. Въртоп беше вълшебен и все някога щеше да се появи отново в джоба ми, но засега беше погребан под останките от рака и нямах време да го измъкна оттам.

Във фоайето пред асансьора на осмо ниво пред мен изскочиха два скитски дракона. От кръста нагоре те бяха жени с люспеста зелена кожа, жълти очи и раздвоени езици. А от кръста надолу, вместо крака имаха по две змийски опашки. Бяха въоръжени с копия и мрежи с тежести и бяха истински майсторки в употребата им — знаех го от личен опит.

— Какво ссстава? — изсъска едната. — Награда за Кроносссс?

Не ми беше до игри. Пред мен имаше голяма витрина, на която беше поставен модел на кораба. Една стрелка сочеше къде се намирах. Грабнах модела от витрината и го метнах срещу първата жена-змия. Той я удари в лицето и тя падна. Прескочих я, дръпнах копието на другата и я завъртях настрани. Тя се стовари върху вратите на асансьора и аз продължих към носа.

— Хванете го! — извика тя.

След мен лаеха хрътки от Подземното царство. Отнякъде се появи стрела, профуча край лицето ми и се заби в облицованата с махагон стена на стълбището.

Не ми пукаше — единствената ми цел беше да отвлека чудовищата от трюма с двигателите и да осигуря на Бекендорф достатъчно време.

Поех нагоре по стълбите и едва не се блъснах в едно момче, което пък слизаше. Изглеждаше сякаш току-що е станало от леглото. Бронята му висеше, тъй като не беше успяло да си върже ремъците. Извади меча си с вик „Кронос“, но викът прозвуча по-скоро изплашен, отколкото яростен. Хлапето едва ли беше на повече от дванайсет — на колкото бях аз, когато попаднах за първи път в лагера на полубоговете.

Тази мисъл беше потискаща. На горкото момче му промиваха мозъка, учеха го да мрази боговете и да се гневи, задето се е родило полубог. Кронос го използваше, а то смяташе мен за враг.

Не исках да го наранявам. Можех да се справя с него и с голи ръце. Пристъпих, сграбчих го за китката и я ударих в стената. Мечът издрънча на пода.

И след това направих нещо, което не беше в плана. Сигурно беше глупаво и определено излагаше на риск задачата ни, но не успях да се сдържа.

— Ако ти се живее — прошепнах, — напусни кораба веднага! Предупреди и останалите полубогове.

След това го бутнах силно и хлапето се затъркаля по стълбите към долната палуба.

Продължих нагоре.

Коридорът покрай бара пробуди лоши спомени. С Анабет и доведения ми брат Тайсън бяхме минали от тук преди три години при първото ни идване на кораба.

Изскочих на главната палуба. Вдясно от мен небето тъмнееше от лилаво към черно. Между две стъклени кули с балкони и ресторантчета искреше плувен басейн. Цялата тази част от кораба изглеждаше зловещо пуста.

Трябваше само да стигна до другия край. След това да се спусна по стълбите до хеликоптерната площадка, където се бяхме уговорили да се срещнем с Бекендорф. Ако извадех късмет, той вече щеше да ме чака там и двамата щяхме да скочим в океана. Моите способности щяха да ни помогнат да се отдалечим и щяхме да взривим кораба от четвърт миля разстояние.

Бях прекосил половината палуба, когато се разнесе глас:

— Закъсня, Пърси.

Люк стоеше на балкона над мен, усмивка играеше по белязаното му лице. Беше облечен с джинси, бяла тениска и меки обувки, като един най-обикновен колежанин, но очите му разкриваха истината. Те бяха от чисто злато.

— Отдавна те чакаме. — В първи момент си звучеше нормално, като Люк. Но след това лицето му се разкриви. По тялото му премина тръпка, все едно беше изпил нещо ужасно горчиво. Гласът му стана по-плътен, древен и мощен — това беше гласът на предводителя на титаните Кронос. Думите се забиваха в гърба ми като ножове. — Хайде, поклони ми се!

— Да бе, ей сега — измърморих.

От двете страни на басейна се зададоха лестригони, сякаш се бяха спотайвали там в очакване на сигнал. Бяха високи по два метра и половина, ръцете им бяха покрити с татуировки, носеха кожени ризници и бойни пики. На покрива над Люк се появиха полубогове с опънати лъкове. От срещуположния балкон скочиха две хрътки от Подземното царство и оголиха зъби срещу мен. Само за няколко секунди бях обграден от всички страни. Това беше капан: нямаше начин да се съберат тук толкова бързо, освен ако не са знаели предварително за появата ми.