Рик Риърдън: Последният олимпиец

— Блекджак — рекох, — остави ни на кърмата.

— Готово, шефе — отвърна той. — О, как го мразя този кораб!

Преди три години пегасът едва беше успял да избяга от „Принцеса Андромеда“, благодарение на малко помощ от мен и приятелите ми. Предполагах, че би предпочел да сплетат гривата му като на детско плюшено пони, отколкото отново да се върне тук.

— И не ни чакай — допълних.

— Ама, шефе…

— Имай ми вяра — рекох. — Сами ще се измъкнем.

Блекджак сви криле и се спусна към кораба като черна комета. Вятърът свистеше в ушите ми. Мярнах чудовища, патрулиращи по горните палуби — жени-змии, хрътки от Подземното царство, хуманоидни тюлени, които се наричаха телхини, — но ние прелетяхме край тях с такава скорост, че не ни забелязаха. Завихме към кърмата, Блекджак разпери криле и плавно кацна на най-долната палуба. Скочих от гърба му. Леко ми се виеше свят.

— Успех, шефе! — пожела Блекджак. — Не ги оставяй да те накълцат на кайма!

И с тези думи старият ми приятел излетя в нощта. Извадих химикала от джоба, свалих капачката и се появи Въртоп — еднометров меч от божествен бронз, искрящ в сумрака.

Бекендорф измъкна един лист от джоба си и се взря в него. Помислих си, че е някаква карта или нещо подобно. След това обаче видях, че беше снимка. На слабата светлина мярнах усмихнатото лице на Силена Берегард, дъщеря на Афродита. Двамата бяха започнали да ходят миналото лято, след като в продължение на години всички им повтаряха: „Хей, глупчовци, вие се харесвате!“. Въпреки опасните ни мисии, това лято Бекендорф беше невероятно щастлив.

— Ще се върнем в лагера! — обещах му аз.

За миг зърнах тревогата в очите му. След това отново се появи уверената му усмивка.

— На това разчитам — рече той. — Хайде, да взривим Кронос на хиляди парчета!

Бекендорф тръгна пръв. По един тесен коридор стигнахме до сервизната шахта, както бяхме планирали, но там се спряхме, тъй като чухме гласове над нас.

— Не ме интересува какво казва носът ти! — изджафка полукучешки, получовешки глас на телхин. — Предишния път, когато подуши полубог, се оказа сандвич с кайма!

— Сандвичите с кайма са вкусни! — обади се друг. — Но този път миризмата е на полубог, кълна се! Те са тук!

— Глупости! Акълът ти не е тук!

Двамата продължиха да спорят и Бекендорф посочи надолу. Спуснахме се тихо. Две нива по-долу гласовете на телхините заглъхнаха.

Стигнахме до железен люк. Бекендорф безгласно прошепна: „Двигателят“.

Люкът беше затворен, но моят спътник извади от торбата си клещи и преряза резето, все едно беше от масло.

Вътре бучаха и ръмжаха редица жълти турбини с големината на силози за зърно. По срещуположните стени се точеха командни табла и циферблати, показващи налягането. Един телхин така се беше унесъл в работата си, че не ни забеляза. Беше висок около метър и половина, с гладка черна козина на тюлен и с къси широки крака. Главата му беше като на доберман, но ръцете му бяха почти човешки, ако не се брояха дългите нокти. Той мърмореше и ръмжеше, докато тракаше по клавиатурата. Може би си пишеше с приятелите си от www.groznik.com.

Пристъпих напред и телхинът застина, вероятно долови миризмата ми. Скочи настрани към големия червен бутон на алармата, но аз се изпречих пред него. Той изсъска и се хвърли срещу мен, прободох го с Въртоп и чудовището се разпадна на прах.

— Един по-малко — отбеляза Бекендорф. — Остават още пет хиляди.

Подхвърли ми буркан с гъста зелена течност — гръцки огън, едно от най-опасните вълшебни вещества на света. След това ми подаде другото най-важно приспособление на героите — тиксо.

— Прикрепи буркана към командното табло — рече той. — Аз ще се заема с турбините.

Захванахме се за работа. В залата беше горещо и влажно и за нула време и двамата плувнахме в пот.

Корабът продължаваше да се движи. Като син на Посейдон, за мен не беше проблем да се ориентирам в морето. Нямах представа как го правех, но знаех, че се намираме на 40° 19" северна географска ширина и 71° 90" източна дължина и се движехме с осемнайсет възела в час, което означаваше, че „Принцеса Андромеда“ щеше да пристигне в пристанището на Ню Йорк призори. Това беше последният ни шанс да я спрем.

Тъкмо залепях втория буркан с гръцки огън към командното табло, когато чух туптене на стъпки по металната стълба — насам сигурно се спускаше цял отряд, щом долавях шума въпреки бумтенето на двигателите. Това не беше добър знак.

С Бекендорф се спогледахме.

— Колко време ти трябва?