Рик Риърдън: Последният олимпиец

Личеше си, че нещо я притеснява, но въпреки това тя се насили да се усмихне. Косата й искреше като огън на слънчевите лъчи.

През лятото бяхме прекарали доста време заедно. Не че го бях планирал, но колкото по-тежко ставаше положението в лагера, толкова по-силно закопнявах да се обадя на Рейчъл и да се измъкна за малко от войната, колкото да си поема дъх. Имах нуждата да си напомням, че светът на простосмъртните все още съществува, че не са само чудовищата, които ме смятат за любимата си боксова круша.

— Добре — рекох. — Един обикновен следобед, двама обикновени тийнейджъри.

Тя кимна.

— И затова… Ако тези двамата се харесват, защо глупакът се мотае, а не целуне момичето, а?

— О! — Почувствах се като някоя от свещените крави на Аполон: тъп, тромав и яркочервен. — Ами…

Няма да се преструвам, че не си бях мислил за това. С Рейчъл ми беше много по-лесно, отколкото с… Ами, с някои други момичета, които познавах. Не се напрягах, не се налагаше да внимавам какво казвам, да се напъвам да се сетя за какво става дума. Рейчъл не беше прикрита. Изразяваше чувствата си.

Не съм сигурен какво щях да направя в онзи момент, бих толкова смаян, че не забелязах как от небето над нас се спусна черна сянка и от вцепенението ме измъкна стоварването на четири копита върху капака на тойотата с ужасяващо дум-дум-дум-тряс!

— Здрасти, шефе! — разнесе се в главата ми глас. — Хубава кола!

Пегасът Блекджак ми беше стар приятел и затова се опитах да не се ядосвам много на вдлъбнатините, които току-що беше направил на капака, макар да не ми се вярваше, че Пол Шарън щеше да им се зарадва.

— Блекджак — въздъхнах, — какви ги…

В този момент видях ездача на гърба му и се досетих, че това беше само началото на един отвратително гаден ден.

— Хайде, Пърси.

Щом зърнеха Чарлз Бекендорф, предводителя на хижата на Хефест, повечето чудовища си плюеха на петите и започваха да реват за майките си. Той беше огромен, с железни мускули, изваяни от работата в ковачницата. Беше две години по-голям от мен и един от най-добрите майстори на оръжия в лагера. Правеше невероятни механични джаджи. Миналия месец беше взривил пълен с чудовища автобус, който обикаляше из страната. Експлозията беше унищожила цял отряд от злите воини на Кронос.

Бекендорф беше облечен като за битка. Носеше бронзов нагръдник, боен шлем и черни камуфлажни панталони, на кръста му висеше меч. На рамото му беше преметната торба с експлозиви.

— Сега ли? — попитах.

Той кимна мрачно.

Буца заседна на гърлото ми. Знаех, че е неизбежно. Планирахме го от седмици, но все се бях надявал да не се стигне дотам.

Рейчъл вдигна поглед към Бекендорф.

— Здрасти.

— Ъъъ… здрасти. Аз съм Бекендорф. Ти сигурно си Рейчъл. Пърси е… Споменавал те е.

Тя вдигна вежди.

— Наистина ли? Това е хубаво. — Погледна Блекджак, който потропваше с копито по капака на тойотата. — И сега сигурно трябва да отивате да спасявате света?

— Нещо такова — отвърна Бекендорф.

Погледнах я безпомощно.

— Ще кажеш ли на майка ми…

— Ще й кажа. Сигурно вече ти е свикнала. Ще обясня на Пол за капака.

Кимнах, за да изразя благодарността си. Сигурно Пол никога повече нямаше да ми даде колата си.

— Успех! — Рейчъл ме целуна, преди да успея да реагирам. — Върви, Пърси. Да убиеш няколко чудовища и за мен.

Последно я видях на дясната седалка на тойотата, гледаше как Блекджак се извисява все по-нависоко и по-нависоко, отнасяйки ни с Бекендорф в небето. Чудех се за какво ли искаше да поговорим и дали щях да оживея, за да разбера.

— Едва ли би искал Анабет да научи за това? — подхвърли Бекендорф.

— О, богове — измърморих. — Дори и не си го помисляй!

Той се ухили и се понесохме над океана.

Вече почти се беше стъмнило, когато стигнахме до целта си. „Принцеса Андромеда“ искреше на хоризонта — огромен круизен кораб, осветен от жълти и бели лампи. Отдалеч приличаше на истински увеселителен кораб, а не на щабквартирата на повелителя на титаните. Отблизо обаче се виждаше гигантска статуя на окована тъмнокоса девица в гръцки хитон и със сковано в ужасена гримаса лице, сякаш усещаше хилядите чудовища, които пренасяше.

При вида на кораба стомахът ми се сви на топка. На два пъти се бях разминавал на косъм от смъртта на борда на „Принцеса Андромеда“. А сега той се носеше право към Ню Йорк.

— Нали знаеш какво да правиш? — надвика свистенето на вятъра Бекендорф.

Кимнах. Бяхме тренирали за акцията на пристанището в Ню Джърси, като нападахме стари изоставени кораби. Знаех с колко малко време разполагахме. Но също така знаех, че това беше най-добрата възможност да пресечем в зародиш атаката на Кронос.