Рик Риърдън: Последният олимпиец

— Успех, господарю — докладва Етан. — Намерихме го точно там, където ни казахте.

Плесна с ръце и двама великани издърпаха Чарлз Бекендорф. За миг сърцето ми застина. Едното му око беше подуто, ръцете и лицето му бяха издрани. Бронята му я нямаше, ризата му беше разкъсана.

— Не! — извиках.

Бекендорф прикова поглед в мен. После многозначително се взря в ръката си, сякаш искаше да ми даде някакъв знак. Часовника! Не му го бяха взели, а в него беше скрит предавателят. Дали не искаше да ми подскаже, че все още можеше да взриви експлозивите? Не, чудовищата със сигурност се бяха отървали от тях.

— Намерихме го на палубата — заяви единият от великаните, — опитваше се да се промъкне в трюма при двигателите. Може ли да го изядем?

— След малко. — Кронос изгледа намръщено Етан. — Сигурен ли си, че не е сложил експлозивите?

— Вървял е към трюма, господарю.

— Откъде знаеш?

— Ами… — Етан смутено се размърда. — Натам вървеше. И сам ни го каза. Торбата му е пълна с експлозиви.

Изведнъж ми просветна — Бекендорф ги беше заблудил! Разбрал е, че ще го заловят, и се е обърнал, за да изглежда, че върви към трюма. Беше ги убедил, че все още не е успял да стигне до двигателите. Гръцкият огън все още можеше да бъде възпламенен! Но това с нищо не ни помагаше, освен ако не измислех как да се измъкнем от кораба и да задействаме детонатора.

Кронос се поколеба.

„Хайде, повярвай му!“ — примолих се аз. Ръката така ме болеше, че едва стоях на краката си.

— Отвори торбата! — заповяда Кронос.

Един от великаните дръпна торбата с експлозивите от рамото на Бекендорф. Надникна вътре, изсумтя и я обърна. Чудовищата уплашено отскочиха назад. Ако вътре наистина имаше стъкленици с гръцки огън, от удара в палубата щяха да избухнат и всичко наоколо щеше да се разлети във въздуха. Но в нея бяха останали само десетина консерви с компот от праскови.

Кронос шумно си пое дъх, опитвайки се да овладее гнева си.

— А дали случайно не е бил край спасителната лодка, когато сте го заловили? — попита заплашително той.

Етан пребледня.

— Ами…

— И на никой ли не му мина през ума да слезе да провери трюма с двигателите?

Етан се сви ужасено, завъртя се на пети и хукна.

Изругах наум. Разполагахме само с няколко минути, преди да обезвредят експлозивите. Отново улових погледа на Бекендорф, като се надявах, че ще се досети какво го питам. Колко ?

Той направи кръгче с палец и показалец. НУЛА. Детонаторът се задействаше веднага. Ако Чарлз натиснеше копчето на предавателя, корабът щеше да избухне веднага. Нямаше как да се отдалечим достатъчно, за да го използва. Чудовищата щяха да ни убият, или да обезвредят експлозивите. Или и двете.

Кронос се обърна към мен с изкривена усмивка.

— Надявам се да извиниш некомпетентните ми служители, Пърси Джаксън, но това вече е без значение. Сега си в ръцете ми. От седмици знаехме, че ще дойдеш.

Протегна ръка и размаха сребърна гривна с гравиран на нея ятаган — символ на повелителя на титаните.

Болката в ръката ми пречеше да мисля ясно, но въпреки това прошепнах:

— Устройство за комуникация… Шпионин в лагера.

Титанът се усмихна.

— Не бива да разчиташ на приятелите си. Те винаги ще те подведат. Люк го научи този урок на гърба си. Хвърли меча и се предай. Иначе другарят ти ще умре!

Буца заседна в гърлото ми. Един от великаните сграбчи Бекендорф за врата. Не бях в състояние да го спася и дори и да се опитах, той щеше да загине, преди да стигна до него. И двамата щяхме да загинем.

Бекендорф безгласно прошепна: Върви .

Поклатих глава. Не можех да го изоставя.

Другият великан продължаваше да рови из консервите с праскови, което означаваше, че лявата ръка на Бекендорф беше свободна. Той я вдигна бавно към часовника на дясната си китка.

Едва не изкрещях да го спра.

В този миг една от жените змии край басейна изсъска:

— Какво прави? Какво е това на китката му?

Бекендорф стисна очи и докосна китката си.

Нямах избор. Хвърлих меча си към Кронос, все едно беше копие. Въртоп отскочи от гърдите му, без да го нарани, но поне го сепна. Пробих си път през тълпата чудовища и скочих — от трийсет метра височина — към водата.

Чух грохот от вътрешността на кораба. Чудовища крещяха след мен. Копие прелетя край ухото ми. Стрела се заби в хълбока ми, но не обърнах внимание на болката. Гмурнах се в океана и заповядах на теченията да ме отведат надалеч — на петдесет, на сто метра.

Но дори и от това разстояние усетих как експлозията разтърси океана. Гореща вълна удари тила ми. „Принцеса Андромеда“ избухна, огромно огнено кълбо от зелен пламък се надигна в тъмното небе и погълна всичко.