Рик Риърдън - Последният олимпиец

— Откога?

— Намерихме те снощи — рече Тайсън, — носеше се във водата.

— А „Принцеса Андромеда“?

— Бум! — извика щастливо той.

— Бекендорф беше там. Открихте ли…

Лицето му помръкна.

— Нито следа от него. Съжалявам.

Взрях се през прозореца в тъмносинята вода. През есента Бекендорф трябваше да отиде в колеж. Имаше си гадже, много приятели, целият живот беше пред него. Не можеше да е мъртъв. Може би беше успял да се измъкне от кораба като мен? Може би беше скочил във водата… и какво? За разлика от мен, той не би могъл да оцелее след такъв скок. Нямаше как да се отдалечи достатъчно от кораба преди взрива.

Знаех, че е мъртъв. Беше жертвал живота си, за да унищожи „Принцеса Андромеда“, а аз го бях изоставил.

Замислих се за съня си: титаните говореха за експлозията, все едно тя нямаше никакво значение, Нико ди Анджело ме предупреждаваше, че няма да победя Кронос, освен ако не последвам плана му — безумно опасна идея, от която се дърпах вече цяла година.

Взрив разтърси двореца. Навън блесна зелена светлина и целият океан се освети като бял ден.

— Какво става? — попитах.

Тайсън се огледа загрижено.

— Татко ще ти обясни. Ела, той изтребва чудовища.

Дворецът беше невероятен. По-смайващ палат не бях виждал през живота си, само че беше на път да бъде разрушен. Доплувахме до края на дълъг коридор и се издигнахме нагоре, тласкани от един гейзер. Стигнахме до покрива и затаих дъх — доколкото човек може да затаи дъх под водата, разбира се.

Дворецът беше огромен като този на Олимп, с просторни дворове, градини и беседки. В лехите цъфтяха корали и искрящи водни растения. Сградите бяха изградени от бели раковини, които обаче сияеха в цветовете на дъгата. През прозорците минаваха риби и октоподи. Алеите бяха очертани с перли, които искряха като коледни лампички.

Големият двор отпред беше пълен с бойци — тритони с риби опашки и човешки тела от кръста нагоре, само че със синя кожа. Някои се грижеха за ранени. Други остреха копия и мечове. Един от тях мина край нас забързано. Очите му бяха яркозелени, а зъбите му ми заприличаха на акулски. Такива неща не се показваха във филми като „Малката русалка“.

Отвън имаше крепостна стена с кули и оръдия, но по-голямата част от тях бяха унищожени. Други изстрелваха странни зелени снаряди — гръцки огън, който можеше да се възпламенява дори и под вода.

Отвъд стената океанското дъно тънеше в сумрак. Водеше се сражение — проблясъци, експлозии, искри от сблъсъците. Ако бях нормален човек, нямаше да виждам нищо, тъй като щеше да ми е твърде тъмно. Всъщност, ако бях нормален човек, налягането щеше да ме е смазало и щях да съм умрял от студ. Дори и моите чувствителни към топлинните вълни очи трудно различаваха какво точно се случваше.

В края на дворцовия комплекс избухна един храм с покрив от корали. Разлетяха се пламнали отломки. От мрака над нас се появи огромна сянка — сепия, по-голяма и от небостъргач. Беше заобиколена от облак искрящи прашинки — поне в първия момент ги взех за прашинки, а после осъзнах, че това бяха тритони, които се опитваха да спрат чудовището. Сепията се спусна над двореца и размаха пипала, помитайки първата редица бойци. В следващия миг от покрива на една от най-високите сгради проблесна син лъч. Стовари се върху сепията и чудовището се разтвори във водата като бульон на прах.

— Татко — Тайсън посочи натам, откъдето беше дошла синята светкавица.

— Той ли го направи? — Изведнъж се обнадеждих. Татко притежаваше невероятна мощ. Той беше богът на моретата. Можеше да се справи с атаката. И дори да ми позволи да участвам в отбраната. — Теб пуска ли те на предната линия? Като ти знам силата, сигурно им трошиш главите с един удар?

Тайсън сви устни и се досетих, че без да искам, го бях настъпил по мазола.

— Аз… поправям оръжия — измърмори той. — Да вървим при татко.

Знам, че ще прозвучи доста шантаво на хората с нормални родители, но аз бях виждал баща си не повече от четири-пет пъти и то за най-много по десетина минути. Гръцките богове не ходят по баскетболните мачове на децата си. Въпреки това бях убеден, че веднага ще позная Посейдон.

Грешах.

Плоският покрив на храма служеше за команден пункт. Мозайката на пода представляваше карта на двореца и океанското дъно край него. Цветните каменни плочи, които показваха различните армии и морски чудовища, постоянно се движеха насам-натам. Сградите, които се срутваха край нас, изчезваха и от картата.