Рик Риърдън - Последният олимпиец

— Изглежда глупаво — рекох, опитвайки се да симулирам бодрост. — Кой би тръгнал да се бие със змия?

— Татко ще я върже на възел отраз — заяви убедено Тайсън.

Посейдон се усмихна, но изглеждаше ужасно уморен.

— Благодаря ви за доверието. Войната продължава вече почти цяла година. Силите ми са на изчерпване. А той продължава да хвърля срещу мен отпочинали и свежи бойци, толкова древни морски чудовища, че почти съм ги забравил.

В далечината отекна взрив. На около половин миля от нас планина от корали се разпадна под тежестта на две гигантски създания. Смътно виждах очертанията им. Едното беше рак. Другото беше огромен хуманоид като циклоп, но от него стърчаха стотици ръце. В първия миг си помислих, че е нарамил десетина гигантски октопода. След това си дадох сметка, че това бяха собствените му ръце — сто замахващи и удрящи ръце.

— Бриарей! — възкликнах.

Радвах се, че го виждах, макар че като че ли животът му висеше на косъм. Той беше последният от сторъките, братовчеди на циклопите. Миналото лято го бяхме спасили от затвора на Кронос и той дойде да помогне на Посейдон, но оттогава не се бяхме чували.

— Добър боец — отбеляза Посейдон. — Де да имахме цяла армия от такива като него.

Бриарей изрева гневно и сграбчи рака, който размахваше и щракаше с щипци. Хвърли го от планината от корали и чудовището изчезна в мрака. Бриарей заплува след него, стоте му ръце се въртяха като витла на моторница.

— Пърси, може и да нямаме много време — рече татко. — Разкажи ми за мисията ти. Видя ли Кронос?

Разказах му всичко, като накрая гласът ми затрепери, когато обяснявах за Бекендорф. Сведох поглед към двора под нас и видях стотици ранени тритони проснати върху носилки. Отстрани се издигаха редици могили от корали, които явно бяха набързо направени гробници. Осъзнах, че Бекендорф не беше първата жертва. Той беше един от стотици, може би дори хилядите загинали. Чувствах се ужасно ядосан и безпомощен.

Посейдон поглади брадата си.

— Пърси, Бекендорф е избрал геройска смърт. Не си виновен за това. Армията на Кронос е разпръсната. Голям брой от враговете ни са унищожени.

— Но той не е загинал, нали?

Давах си сметка, че това беше наивна надежда. Дори и с взрива на кораба да бяхме унищожили чудовищата на него, господарят на титаните нямаше да се остави да бъде убит толкова лесно.

— Да — потвърди Посейдон. — Но ни осигурихте малко време.

— На кораба имаше и полубогове — рекох, като се сетих за хлапето, което бях срещнал на стълбите. Някак си се бях насилил да мисля единствено за чудовищата и за Кронос. Бях се убедил, че унищожаването на кораба е добро дело, тъй като те бяха зли, възнамеряваха да нападнат родния ми град и освен това, те не загиваха завинаги. Чудовищата просто се изпаряваха и след време пак се появяваха. Но полубоговете…

Посейдон сложи ръка на рамото ми.

— Пърси, полубоговете са били малко и освен това сами са избрали да се бият на страната на Кронос. Възможно е неколцина от тях да са се вслушали в предупреждението ти и да са се измъкнали навреме. Ако не са… Сами са си виновни.

— Но той им е промил мозъците! — извиках. — Сега са мъртви, а Кронос е още жив. Нима бих могъл да се радвам?

Впих яростно поглед в мозайката — избухващите по нея експлозии унищожаваха изобразените по плочките чудовища. Всичко беше толкова лесно, когато беше само някаква рисунка.

Тайсън ме прегърна през рамо. Ако беше някой друг, щях да го отблъсна, но той беше по-едър и нямаше как да се измъкна.

— Не си виновен ти, братко. Взривът не е бил достатъчен за Кронос. Следващия път ще сложим повече.

— Пърси — обади се татко, — саможертвата на Бекендорф не е била напразно. Спряхте атаката. За известно време Ню Йорк ще е в безопасност, което ще даде възможност на боговете да се справят с по-голямата заплаха.

— По-голяма заплаха ли? — Сетих се какво беше казал златистият титан в съня ми: „Боговете захапаха примамката. Скоро ще бъдат унищожени.“

Лицето на баща ми помръкна.

— Натрупаха ти се достатъчно грижи за един ден. Попитай Хирон, когато се върнеш в лагера.

— Да се върна в лагера ли? Но тук сте обсадени. Искам да помогна!

— Не можеш, Пърси. Имаш друга работа.

Не вярвах на ушите си. Погледнах Тайсън в търсене на подкрепа.

Брат ми прехапа устни.

— Татко… Пърси може да се бие с меча. Добър е.

— Знам — отвърна нежно Посейдон.

— Мога да помогна, тате — настоях. — Знам, че мога. Сами няма да издържите дълго.