Рик Риърдън - Последният олимпиец

На пост беше Конър Стол от хижата на Хермес. Когато ме забеляза, той така се сепна, че падна от дървото. След това наду раковината, за да извести останалите, и изтича към мен.

Конър имаше крива усмивка, която съответстваше на странното му чувство за хумор. Беше симпатичен младеж, но когато беше наоколо, човек не биваше да изпуска портфейла си от очи, нито пък, при никакви обстоятелства, да му позволява да се добере до крем за бръснене, освен ако не иска да се събуди целия омазан в пяна. Конър беше с къдрава кестенява коса и малко по-нисък от брат си Травис и единствено по това ги различавах. По нищо не приличаха на стария ми враг Люк и ми беше трудно да приема, че всички бяха синове на Хермес.

— Пърси! — извика той. — Какво стана? Къде е Бекендорф?

В този миг видя изражението ми и усмивката му угасна.

— О, не! Горката Силена… Всемогъщи Зевс, когато разбере…

Двамата поехме нагоре по дюните. След стотина метра се сблъскахме с прииждащите усмихнати и развълнувани посрещачи. „Пърси се е върнал — сигурно си мислеха те. — Успял е! Може би ни носи подаръци!“

Спрях пред трапезарията да изчакам да се съберат всички. Нямаше смисъл да бързам с разказа за провала си.

Плъзнах поглед из долината и се опитах да си спомня как изглеждаше лагера при първото ми идване тук. Като че ли бяха минали милиони години оттогава.

От трапезарията се виждаше общо взето всичко. Хълмовете около долината. На най-високия стърчеше елата на Талия, на чийто клони висеше Златното руно, което пазеше лагера от врагове. Драконът, който го охраняваше, Пелей, вече беше толкова голям, че дори от това разстояние различавах как се е свил около дървото и при прохъркването му се издигаха облачета дим.

Вдясно беше гората. Вляво искреше езерото с канутата и проблясваше стената за катерене, по която се спускаше истинска лава. Около поляната във формата на подкова бяха подредени дванайсет хижи — по една за всеки бог на Олимп. На юг бяха ягодовите поля, ковачницата и четириетажната Голяма къща, боядисана в небесносиньо и с бронзов орел за ветропоказател.

В известен смисъл лагерът почти не се беше променил. Но следите от войната не си личаха по сградите и полята, а по лицата на полубоговете, сатирите и ниадите, които се изкачваха по хълма.

Лагерниците бяха много по-малко, отколкото преди четири години. Някои бяха заминали и не се бяха върнали. Други бяха загинали. Трети — за тях не говорехме — бяха минали на страната на врага.

Тези, които бяха останали, бяха уморени и закалени от битките. Вече почти не се чуваше смях. Дори синовете на Хермес погаждаха по-малко номера. Не е забавно да правиш номера, ако целият ти живот е една груба дебелашка шега.

Хирон пристигна първи, което беше лесноразбираемо, тъй като от кръста надолу той беше бял жребец. През лятото брадата му беше по-буйна. Носеше зелена тениска с надпис „Колата ми е кентавър“, на гърба си имаше лък.

— Пърси! — извика той. — Слава на боговете! Къде е…

В този миг дотича Анабет и щом я видях, сърцето ми направи салто в гърдите. Не че тя полагаше някакви старания да изглежда добре. Напоследък бяхме така претрупани със задачи, че едва намираше време да среше къдравата си руса коса и не обръщаше внимание на дрехите си — най-често обичайната жълта тениска с логото на лагера, джинси и от време на време изкована от бронз броня. Очите й бяха буреносно сиви. Когато се сблъскахме някъде, в повечето случаи едва не стигахме до ръкопашен бой. И въпреки това, щом я зърнех, и главата ми се замайваше. Миналото лято, преди Люк да се превърне в Кронос и всичко да отиде по дяволите, на няколко пъти си мислех, че може да… ами, така да се каже, да отминем етапа с ръкопашния бой.

— Какво стана? — Тя ме сграбчи за ръката. — Люк…

— Взривихме кораба — отвърнах. — Той обаче оцеля. Не знам дали…

Силена Берегард си проправи път през тълпата. Косата й беше разрошена, дори не си беше сложила грим, което определено не беше в стила й.

— Къде е Чарли? — попита тя и се огледа, все едно той можеше да се крие наоколо.

Обърнах се безпомощно към Хирон.

Старият кентавър се прокашля.

— Силена, скъпа, нека поговорим в Голямата къща…

— Не — прошепна тя. — Не, не!

Разплака се. Стояхме край нея онемели. През последните месеци бяхме изгубили много герои, но това беше най-тежкият удар. Без Бекендорф лагерът все едно оставаше без котва.

Клариса от хижата на Арес пристъпи напред. Прегърна Силена през раменете. Приятелството им беше адски странно — дъщеря на бога на войната и дъщеря на богинята на любовта, — но след като миналото лято Силена й даваше съвети за първото й гадже, Клариса беше решила да я вземе под закрилата си.