Рик Риърдън - Последният олимпиец

Край мозайката с угрижен вид стояха няколко души, но нито един от тях не приличаше на баща ми. Аз търсех загорял от слънцето едър мъж с черна брада, с шорти и пъстра риза.

Но такъв нямаше. Имаше един тритон с две опашки, вместо една. Кожата му беше зелена и бронята му беше инкрустирана с перли. Косата му беше вързана на опашка. Стори ми се млад, макар че винаги ми е било трудно да позная точната възраст на странните създания. Те спокойно можеше да са на по две-три хиляди години. До него стоеше старец с буйна бяла брада и сива коса. Като че ли едва удържаше тежестта на бронята си. Очите му бяха зелени, с мрежа от ситни бръчици около тях, но сега не се усмихваше. Оглеждаше картата, подпрян на голям метален жезъл. Вдясно от него стърчеше красива жена със зелена броня, дълга черна коса и странни рогца като рачешки щипци. До нея имаше делфин — най-обикновен делфин, но той също се взираше напрегнато в мозайката.

— Делфин — рече старецът, — изпрати Палемон и отрядът му акули на западния фронт. Трябва да спрем левиатаните.

Делфинът отвърна с писукане, което обаче беше разбираемо за мен:

— Слушам, господарю.

Обърна се и отплува.

Погледнах смаяно Тайсън, после отново се обърнах към стареца.

Не беше възможно, но все пак…

— Тате?

Старецът вдигна глава. Лъчезарните очи ми бяха познати, но лицето… Все едно беше остарял поне с четирийсет години от последната ни среща.

— Здравей, Пърси.

— Какво… Какво е станало с теб?

Тайсън ме сръга и яростно заклати глава. За миг се уплаших, че главата му ще се скъса от врата и ще тупне на земята. Посейдон обаче като че ли не се засегна.

— Спокойно, Тайсън — рече той. — Пърси, извини ме за външния ми вид. Войната ми се отразява зле.

— Но нали си безсмъртен? — извиках. — Можеш да изглеждаш както си поискаш!

— Изглеждам така, както изглежда царството ми — отвърна той. — А в момента положението е твърде тежко. Пърси, да те представя на останалите. Боя се, че изпусна моя помощник Делфин, бог на делфините. Това е… ъъъ… съпругата ми Амфитрита. Скъпа…

Дамата със зелената броня ме изгледа студено, скръсти ръце и заяви:

— Простете, господарю. От мен имат нужда на бойното поле.

И тя отплува.

Смутих се. Но не можех да я виня. Не ми беше хрумвало, че баща ми си има безсмъртна съпруга. Забежките му с простосмъртните, включително и с майка ми, едва ли бяха по вкуса на Амфитрита.

Посейдон се прокашля.

— Е, да… А това е синът ми Тритон. Ъъъ… другият ми син.

— Син и престолонаследник — поправи го зеленият. Двете му риби опашки се размърдаха напред-назад. Усмихна ми се, но в погледа му нямаше и капчица дружелюбност. — Здравей, Персей Джаксън. Най-сетне си дошъл да помогнеш?

Нима ме упрекваше, че не съм пристигнал по-рано? Или ме смяташе за безотговорен лентяй? Ако човек може да се изчервява под водата, то аз сигурно пламнах като домат.

— Какво се иска от мен? — попитах.

Тритон се усмихна, все едно бях смешно кученце, джафнало по негова команда. Обърна се към Посейдон.

— Отивам на предната линия, татко. Аз няма да те подведа.

Кимна любезно на Тайсън. Защо не проявяваше подобно уважение и към мен? След това се изстреля във водата.

Посейдон въздъхна. Вдигна жезъла и той се превърна в обичайното му оръжие — голям тризъбец. Върховете му искряха в синьо и водата около него кипеше от излъчваната енергия.

— Извинявай — рече ми той.

Огромен морски дракон се появи над нас и се спусна към покрива. Беше яркооранжев, с грамадни зъби и такава паст, че спокойно можеше да глътне на една хапка пететажно училище.

Без дори да го поглежда, баща ми насочи тризъбеца си към чудовището и го обля със синя светлина. Бум! Звярът избухна и се разпадна на милион златни рибки, които ужасено се разбягаха на всички страни.

— Семейството ми е доста напрегнато — продължи Посейдон, все едно нищо не се беше случило. — Войната с Океан се развива зле.

Посочи към другия край на мозайката. С дръжката на тризъбеца почука по изображението на един мъж с рибя опашка, който изглеждаше по-едър от останалите и имаше рога като бик. Той беше на колесница, теглена от раци, и вместо меч, размахваше жива змия.

— Океан… — измърморих аз, напъвайки се да си спомня. — Титанът на моретата?

Посейдон кимна.

— В първата война между титаните и боговете, той не взе страна. Но сега Кронос го е убедил да се включи в битката. Това… не е добър знак. Океан не би се съгласил, освен ако не е убеден, че е на страната на печелившите.