Рик Риърдън - Последният олимпиец

— Много. — Той почука часовника си, в който беше скрит детонаторът. — Трябва да свържа предавателя и да сложа взривателите. Най-малко десет минути.

— Ще им отвлека вниманието — рекох. — Ще се видим на уговореното място.

— Пърси…

— Стискай палци!

Той като че ли се канеше да възрази. Планът ни предвиждаше да се вмъкнем и да се измъкнем незабелязано. Но явно се налагаше да импровизираме.

— Успех — рече той.

Хукнах към вратата.

Седем-осем телхини се спускаха по стълбите. Съсякох ги толкова бързо, че дори не успяха да кажат „джаф“. Продължих нагоре и минах покрай още един телхин, който така се сепна, че изтърва кутията си за сандвичи, която беше изрисувана със сцени от „Демона Ли“. Него го оставих жив — не само защото кутията му ми беше симпатична, а и за да вдигне тревога, така че останалите да поемат след мен, вместо да слязат при двигателите.

Изскочих през една врата на шестата палуба и продължих да тичам. Застланият с килим коридор навярно е бил лъскав навремето, но след три години под властта на чудовищата и килимът, и тапетите, и величествените врати бяха така издрани с нокти и покрити с мръсотия, че той приличаше по-скоро на гърлото на дракон (да, за нещастие, говоря от личен опит).

При първото ми идване на борда на „Принцеса Андромеда“, Люк държеше на кораба замаяни туристи, като ги обгръщаше с мъгла, за да не виждат чудовищата край себе си. Сега обаче от тях нямаше и следа. Не ми се мислеше какво е станало със заблудените простосмъртни, но не ми се вярваше да са ги пуснали да се приберат у дома с печалбата си от игрите на бинго.

Стигнах до алеята за разходка — сбирщина от луксозни магазинчета, която заемаше централната част на кораба — и се спрях смразен. В средата се издигаше фонтан. А в него се мъдреше гигантски рак.

И като казвам „гигантски“, нямам предвид онези от Аляска, които ги продават по 7,99 долара парчето, а рак, който беше по-голям от самия фонтан. Чудовището се извисяваше три метра над водата. Черупката му беше на зелени и сини петна, щипците му бяха по-дълги от тялото ми.

Ако някога сте се заглеждали в устата на рак — покрита с пяна, с гадни мустаци и остри зъби, — значи можете да си представите, че ако я увеличите до размерите на крайпътен билборд, няма да изглежда кой знае колко по-добре. Кръглите му черни очи бяха впити в мен и в тях блещукаха разум и омраза. Фактът, че бях син на бога на моретата, явно не предизвикваше обичайната благосклонност у Рачо.

— Ссссс! — изсъска чудовището, от устата му се разхвърча пяна. Вонеше като пълен с риба контейнер, престоял една седмица на слънце.

Завиха сирени. Всеки момент щяха да се появят още врагове, не биваше да спирам.

— Хей, Рачо! — направих няколко крачки встрани. — Искам само да те заобиколя, за да…

Той беше невероятно бърз. Изскочи от фонтана и се втурна към мен, щракайки с щипци. Хлътнах в магазина за сувенири, като съборих една закачалка с тениски. Щипката на рака разби витрината и защрака слепешката около мен. Хукнах обратно навън, като едва си поемах дъх, но Рачо се обърна и ме последва.

— Ето го! — разнесе се глас от балкона. — Дръжте го!

Бях успял да привлека вниманието на врага към себе си, но нямах никакво желание да бъда въвлечен в схватка точно тук. Ако ме приклещеха в средата на кораба, ракът щеше да ме схруска за закуска.

Чудовището скочи към мен. Замахнах с Въртоп и отнесох върха на щипката му. Ракът изсъска, хвърляйки пяна, но като че ли раната му не беше сериозна.

Опитах се да си спомня дали в старите легенди не се споменаваше нещо, което да ми е от помощ. Веднъж Анабет ми беше разказала за някакъв гаден рак, който Херкулес бил смазал с петата си. Само че това нямаше как да стане. Този рак беше доста по-голям от моите „Рийбок“.

И тогава ми хрумна идея. Миналата Коледа с мама бяхме завели Пол Шарън в старото ни бунгало в Монток, където ходехме, откакто се помнех. С Пол отидохме на лов за раци и когато извадихме пълното рачило, той ми показа, че раците имат дупка в бронята си точно в средата на грозните си кореми.

Единственият проблем беше как да стигна до грозния корем.

Хвърлих поглед на фонтана, след това на мраморните плочки, които вече бяха хлъзгави от рачешките следи. Вдигнах ръка, призовах водата и фонтанът избухна. Разлетяха се водни пръски, поне десетметров воден стълб измокри балконите, асансьорите и витрините на магазинчетата. На рака обаче не му мигна окото. Нямаше нищо против водата. Приближи се към мен странишком, съскайки и щракайки с щипци.