Робърт Бенет - Град на стълби

… Колкан стои пред нея в море от мрак, сивата му роба потрепва от невидимо течение. „Те ме затвориха — шепне Колкан. — Заключиха ме, натикаха ме в едно тясно кьоше на вселената само защото се опитах да помогна на своя народ… А после Юков дойде при мен. Дойде в килията ми и ме нарани. Нарани ме толкова много…“

Колкан изчезва и на негово място се появява кльощав мъж с тривърха шапка със звънчета и шутовска одежда, ушита от животински кожи. „Налагаше се! — казва сопнато той. Гласът му е като пищенето на хиляди скорци. — Те ни избиваха! Убиваха децата ни! Хвърляха труповете им да гният в гигантски масови гробове! Трябваше да направя нещо! Трябваше да се скрия някъде!“

Видението избледнява. Шара се къпе в студена пот и трепери неистово.

„Трябва да ги блокирам — казва си тя. — Трябва да ги блокирам.“

С периферното си зрение вижда как неколцина бронирани се приближават, навлизат в мъглата и замръзват.

— Огън! — дава заповед Малагеш. Оръдията ги натрошват на малки парченца и улицата се изпълва със скорци.

Шара изпробва с мисъл своята невидима бариера. Различава пробойните, защото, погледнато през тях, небето е като жълт пергамент. „Навън — мисли си тя. — Колкан превръща истинския свят в подобие на своя. Божественото му влияние пресътворява реалността на Баликов.“ Привлича още Божествен материал да запуши пробойните, но преди да е приключила…

Колкан се появява и казва: „Ти беше по-стара от мен, единствената по-стара от мен. Аз те слушах, Олвос. Когато си тръгна, аз се уплаших и попитах паството си какво да правя… Мисля, че направих страшно много грешки, Олвос…“

Колкан изчезва отново. Появява се кльощавият мъж с тривърхата шапка и крясва ядосано: „Търсих те къде ли не, Олвос! Само ти беше оцеляла освен мен! Имах нужда от помощта ти! Наложи се да имитирам собствената си смърт, да съсипя собствените си творения, оставих децата си да умрат! Години наред трябваше да се крия заедно с Колкан в неговата отвратителна килийка!“

Шара полага усилия да се съсредоточи.

„Юков също е жив — мисли си тя шокирано, докато запълва пробойната. — Но защо се появи само Колкан, когато Волка счупи стъклото?“

Толкова много малки дупки… Толкова много мънички местенца, през които да се промъкне той… или те… или то… или каквото е там.

„Така няма да го спра — мисли си Шара. — Така само се отбранявам, отлагам всичко, а Баликов гори и хора умират.“

Още петнайсет бронирани воини пристъпват в ледената мъгла и замръзват. Оръдията на Малагеш ги разкъсват. Скорци излитат като рояци мухи.

Колкан се появява пред нея: „Какво да правя сега? Какво да правим?“ После изчезва.

Появява се Юков, бесен. „Избий ги всичките! Избий ги заради онова, което ни сториха! Кръвосмешение, майцеубийство, горчивина и ужаси! Собственото ми потомство, собственото ми Благословено дете се надига срещу нас и ни избива като овце! Нека изгорят! Нека изгорят!“

И тогава Шара разбира. „Не… не, не е възможно . Видях само едно Божество в Престола на света, чух само един глас… нали?“

Трясък и дрънчене от стъпките на бронирани воини. Писък на оръдия за многократна стрелба. Писукане на милиони скорци…

После небето се сгърчва като повърхността на тъмно езеро.

Гласът на Колкан проехтява из целия град: „СТОП.“

В същия миг взводовете от дрънчащи бронирани воини спират на място.

Шара усеща как гигантско око се завърта да я погледне.

Поглежда към улицата пред посолството — висока закачулена фигура стои и наблюдава от пет-шест пресечки разстояние.

Колкан килва глава.

— ТИ — казва гласът му — НЕ СИ ОЛВОС.

Шара трескаво се мъчи да манипулира Божествената машина около себе си, опитва се да я прегрупира в движение, да защити хората си, да защити своите съотечественици.

Колкан клати глава.

— НОМЕРЦА И ИГРИЧКИ.

Въздухът потрепва. Реки от бронирани воини изникват с маршова стъпка от улички и пресечки и се строяват на булеварда, който води към посолството.

— ВСИЧКО Е САМО НОМЕРЦА И ИГРИЧКИ.

Морето от бронирани воини се обръща към посолството и тръгва в строй.

— Не — прошепва Шара. — Не, не, не…

В същия миг усеща гигантски, настървен натиск върху защитата, която е съградила — реката от вледенена вода започва да се разваля, Божественото ѝ убежище скърца и стене, мозъкът ѝ вибрира. Лудост се влива в мозъка ѝ като вода в потъващ кораб. Тя се опитва да отвърне на удара. „Аз съм като насекомо — мисли си тя, — което се опитва да тласне назад спускащо се стъпало.“